— Е, приятно ми беше да се запозная с вас — каза той на Ричър и Нили. — Благодаря ти, Ем И.
После той пристъпи в полумрака на платненото скривалище, тримата агенти веднага сключиха тесен кръг около него и го поведоха като арестант към входа на сградата. През пролуката на вратата Ричър видя, че вътре ги очакват униформените пазачи на Капитолия.
Армстронг влезе и вратата се затвори плътно зад гърба.
Фрьолих натисна газта, колата се отдели от бордюра и потегли на север към Юниън Стейшън.
— Така — каза тя, видимо облекчена. — Дотук добре.
— Пое известен риск — каза Ричър.
— Две към двеста и осемдесет милиона — уточни Нили.
— Какви ги приказваш?
— Можеше ние да сме изпратили писмата.
Фрьолих се усмихна.
— Аз пък предположих, че не сте вие. Какво ще кажете за него?
— Харесва ми — отвърна Ричър. — Честно!
— И на мен — съгласи се Нили. — Още в четвъртък ми хареса. А сега какво?
— Той ще бъде в сградата цял ден, има много срещи. Ще обядва в столовата на Конгреса. Към седем ще го откараме вкъщи. Жена му си е у дома. Ще им дадем да гледат някоя видеокасета или нещо такова. До сутринта няма да им позволяваме да мърдат от къщи.
— Нужна ни е информация — каза Ричър. — Откъде да знам под каква форма ония ще си проведат демонстрацията. Или къде точно ще се състои. Може да бъде какво ли не, от графити със спрей нагоре. Не искам да мине, без да я забележим. Ако изобщо се състои.
Фрьолих кимна.
— Към полунощ ще проверим. Ако изобщо доживеем дотогава.
— Освен това искам Нили да разпита още веднъж чистачите. Ако получим от тях каквото ни трябва, ще можем да си отдъхнем.
— Де да можех и аз да си отдъхна! — замечтано каза Фрьолих.
Те оставиха Нили във Федералния предварителен арест, след което се върнаха в службата на Фрьолих. Междувременно бяха постъпили писмените доклади на ФБР за последните две писма. Бяха идентични във всяко отношение с първите две. Но към тях беше прикрепен и допълнителен доклад от химическата експертиза. Химикът на Бюрото бе доловил нещо необичайно по отношение на отпечатъците от палец.
— Сквален — каза Фрьолих. — Ти чувал ли си такова вещество? — Ричър поклати глава. — Нецикличен въглеводород — обясни тя. — Особен вид мазнина. В отпечатъка има следи от сквален. В малко по-голяма концентрация върху третото и четвъртото писмо, отколкото върху първото и второто.
— В пръстовите отпечатъци винаги се съдържат мазнини — каза Ричър. — Без мазнина няма отпечатък.
— Да, но обикновено това е най-нормална телесна мазнина, каквато има по пръстите. Докато това вещество е съвсем различно. Це трийсет, Хаш петдесет. Това е рибено масло. По-точно масло от черен дроб на акула.
Тя му подаде листа през бюрото. Беше гъсто изписан с разни сложни химически формули. Пишеше, че скваленът е органично масло, използвано в миналото като смазка за фини механизми, като например часовници. Отдолу имаше бележка под линия, където пишеше, че при свързване с допълнителни атоми: водород т.нар. хидриране, скваленът с „е“ се превръща в сквалан с „а“.
— Ясно като мъгла — каза той. — Аз имах все тройки по химия.
— Може би нашият човек е рибар и лови акули в океана.
— Или работа в рибноконсервен комбинат — подметка Ричър. — Може би е продавач в рибарски магазин. Или пък поправя старинни часовници и ръцете му са изцапани с масло.
Фрьолих издърпа едно чекмедже, прелисти някаква папка, измъкна лист хартия и го плъзна по бюрото. Беше флуороскопска снимка на отпечатък от палец в естествен размер.
— Това ли е нашият човек? — попита Ричър.
Тя кимна. Отпечатъкът беше извънредно ясен. Може би през цялата си кариера Ричър не беше виждал по-ясен пръстов отпечатък. Всички линии, извивки и неравности бяха идеално очертани. Изглеждаше едва ли не нагъл и предизвикателен в категоричността си. При това беше много голям. Огромен. Около три сантиметра и половина на ширина. Ричър постави собствения си палец до него. Не можеше да се сравнява на големина, а иначе ръцете му не бяха от най-деликатните.
— Това не е палец на часовникар — отбеляза Фрьолих.
Ричър кимна. Тоя тип сигурно имаше ръце като връзки банани. И доста грапава кожа, съдейки по отчетливостта на отпечатъка.
— Бачкатор — каза той.
— Ловец на акули — каза тя. — Къде се ловят най-много акули?
— Сигурно във Флорида.
— Орландо е във Флорида!
Телефонът на бюрото иззвъня. Тя вдигна слушалката и лицето й помръкна. Вдигна очи към тавана и притисна слушалката към рамото си.