Договорът на бабата беше в някакъв петоразреден хотелски бар на осем преки от крайбрежния булевард, а управителят не беше от онези, дето чак дотам скрупульозно спазват написаното на разни хартийки. Така че Ричър се зае да следи клиентелата и да внимава двамата старци да получават полагащия им се процент в хартиен плик в края на седмицата. При това не си даваше труд да се прикрива и бързо си навлече омразата на управителя, който му хвърляше злобни погледи иззад бара, докато тихо говореше с някого по телефона, закрил устата си и слушалката с ръка. Ричър обаче не се трогна особено и отвръщаше на втренчения взор на човека със собствения си немигащ поглед и ледена усмивка, без да мърда от поста си. Така издържа цели три седмици, докато му писна. Освен това му беше и студено. В ушите му звучеше песента на „Мамас енд Папас“: Ах, как щеше да ми е топличко и гот, ако си бях у дома в Ел Ей! На четвъртия понеделник той беше готов да си събере багажа и да се измита, когато старият пианист се приближи към него след закуска и най-после наруши мълчанието.
— Ще ви помоля да не си тръгвате — каза той. Всъщност каза: Ше ви замоля. В гуреливите му очи проблясваше смътна надежда.
Ричър не отговори.
— Ако сега си идете, тоя управител ще ни прецака — продължи старецът, сякаш това беше най-естественото нещо на света, сякаш за един музикант да го прецакат беше нещо толкова нормално, колкото да спука гума или да се простуди. — Ако ни плати честно, ще имаме пари за бензин, после можем да прескочим до Ню Йорк, да свирим в клуба на Би Би Кинг на Таймс Скуеър, да си съживим кариерата. Човек като вас може много да помогне, истина ви казвам.
Ричър пак не отговори.
— Ясно, дострашало ви е, и с право — отбеляза старецът. — Тоя управител като нищо има разни приятелчета, дето хич не ви и трябва да се разправяте с тях.
Ричър се усмихна на проницателната забележка.
— Ама кой сте вие все пак? — поиска да знае старецът. — Да не сте боксьор случайно?
— Не — отвърна той. — Случайно не съм.
— Да не си кечист, а? Като ония, по телевизията? — Той рече: тилвизята.
— Не.
— Е доста си расъл, това поне се вижда — отбеляза старецът. — Можеш да ни помогнеш, стига да искаш.
Штига да ишкаш. Ричър видя, че предните зъби на дядото са изпадали. Той пак не отговори.
— Ама ти кой си, а? — попита отново старецът.
— Бях полицай — отвърна Ричър. — Във военната полиция. Тринайсет години.
— И к’во, напусна ли?
— Може да се каже. Всъщност не е важно.
— Че не ви ли намират работа после?
— Не и такава, която да ме заинтересува — отвърна Ричър.
— В Ел Ей ли живееш?
— Не живея никъде — каза Ричър. — Все съм в движение.
— И ние сме така — отбеляза старецът. — Значи трябва да се държим един за друг. Да си помагаме. Да си съдействаме, дето се вика.
Да ши шъдейщваме.
— Тук е много студено — каза Ричър.
— Е, дума да няма — съгласи се старецът. — Но пък можеш да си купиш палто.
И така, Ричър стоеше на ъгъла на главната улица с изпънати по бедрата от вятъра панталони и се опитваше да вземе решение. По широкия свят или към магазина за дрехи? В съзнанието му пробягаха бързи картини: мотел „Ла Хоя“, евтина стаичка, топли южни нощи, ярки звезди, студена бира. Или пък: старицата пее в новия клуб на Би Би Кинг в Ню Йорк, някакъв носталгичен младок от голяма грамофонна къща се отбива да се сгрее, чува я, подписват договор, тя издава албум, тръгва на турне из страната; ласкава рецензия в „Ролинг Стоун“, пари и слава; нещичко и за нейния доблестен импресарио Джак Ричър… Нова къща. Нова кола. Нова кола! Той обърна гръб на широкия свят и прегърбен от беснеещия вятър, закрачи на изток в търсене на магазин за дрехи.
На територията на Съединените щати има близо дванайсет хиляди лицензирани банкови институции, които обработват около милиард отделни сметки. Оказа се обаче, че само една от тези сметки се води на името и номера на социалната осигуровка на въпросния НЕОБ. Една най-обикновена разплащателна сметка в клон на местната банка в Арлингтън, щата Вирджиния. Фрьолих седеше на компютъра си и с разширени от изненада очи гледаше изписания на екрана адрес на банковия клон. Ами че това е на малко повече от пет километра оттук! Тя си записа адреса и подробностите по сметката в жълтия стенографски бележник. После вдигна телефона и помоли един по-старши колега от другия главен клон на организацията да позвъни в банката и да поиска подробна информация за титуляра на сметката. Особено домашния му адрес. Каза му, че е нужно да се действа бързо и крайно предпазливо, а също и — най-важното — неофициално. След което затвори и зачака, нервирана от принудителното бездействие. За нейния колега от другия клон на организацията не би било толкова необичайно да поиска подобна информация от която и да било банка в страната, докато за самата нея това щеше да се изтълкува като недопустимо своеволие.