— Добре ли си? — попита той.
Тя отново извърна глава и се загледа след Армстронг.
— Сигурно съм се побъркала.
— Какъв беше тоя?
— Някакъв скитник. Ще направим нужните разследвания, но отсега мога да ти кажа, че няма връзка. Просто няма начин. Ако тоя тип беше авторът на писмата, хартията щеше още да лъха на алкохол. Армстронг се опита да го заговори. Каза му, че му е жал за него. После ми заяви, че възнамерява да премине и остатъка от разстоянието пеша. Той е напълно луд. А пък аз още повече, задето го допускам.
— И на връщане ли ще ходи пеша?
— Вероятно. Искам да вали, Ричър. Защо никога не вали, когато ти се иска? Един порой да се изсипе точно след час, друго нищо не ми трябва.
Ричър вдигна глава към небето. Беше сиво и навъсено, но облаците се бяха вдигнали нависоко. Нямаше изгледи за дъжд.
— Мисля, че трябва да му кажеш — рече той.
Тя поклати енергично глава и обърна лице напред.
— Ние просто не постъпваме така.
— Тогава уреди някой от екипа му да го извика по спешност обратно. Сякаш има нещо, което не търпи отлагане. Тогава, волю-неволю, ще се прибере с кола.
Тя отново поклати глава.
— Той лично ръководи предаването на властта. Сам определя кое е спешно и кое не.
— Кажи му тогава, че отработвате нова процедура. Репетирате бърза евакуация или нещо подобно. Излъжи го нещо.
Фрьолих му хвърли бърз поглед.
— Като че ли мога да измисля нещо. Все още сме в периода на репетициите. Може и да успея.
— Опитай — каза той. — Връщането пеша е по-опасно от отиването. Дотогава има два часа, все някой ще усети какво се готви да направи.
— Качвай се — каза тя. — Сигурно си премръзнал.
Той заобиколи отпред и се качи в колата. Разкопча якето си и изложи гърди на горещия въздух от отоплението.
Двамата проследиха с поглед Армстронг и охраната му, които тъкмо в този момент изчезнаха във вътрешността на сградата. Фрьолих незабавно се обади на хората си и нареди да я информират за всяко движение на вицепрезидента. После включи на скорост, даде газ и потегли на югозапад към Източното крило на Националната галерия. Там сви вляво и премина покрай водното огледало зад сградата на Капитолия, после с десен завой се вля в Индипендънс Авеню.
— Къде отиваме? — попита Ричър.
— Никъде конкретно — отвърна тя. — Просто си убивам времето. И разсъждавам дали още днес да подам оставка, или да остана на служба, докато съвсем откача.
Тя премина покрай редицата музеи и на ъгъла с Четиринайсета улица зави вляво. От дясната им страна се извисяваше голямото сиво здание на Монетния двор. Тя спря колата до бордюра, без да гаси двигателя и да изключва от скорост. Кракът й остана върху спирачния педал, докато вдигна поглед нагоре, към големите прозорци на фасадата.
— Джо идваше да работи тук като консултант — каза тя. — Беше по времето, когато проектираха новата стодоларова банкнота. Той си казваше, че след като така и така ще я пази от подправяне, е редно да се допитват до него относно защитата й. Оттогава мина много време.
Докато тя гледаше нагоре, Ричър забеляза извивката на шията й и начина, по който се спускаше в полуразтворената риза. Не каза нищо.
— Понякога си правехме срещите тук — каза тя. — Или на стълбите пред паметника на Джеферсън. През късните пролетни и летни вечери се разхождахме покрай езерото в парка.
Ричър погледна напред и вдясно. Паметникът на Джеферсън се виждаше в ниското между дърветата, отразен в огледалната повърхност на водата.
— Аз го обичах, нали разбираш? — каза Фрьолих.
Ричър не отговори.
Погледна ръката й, която почиваше върху волана. Китката й беше тънка. По нежната чиста кожа още имаше следи от избледнелия летен загар.
— А ти приличаш на него — продължи тя.
— Той къде живееше?
Тя му хвърли бърз поглед.
— Не знаеш ли?
— Не си спомням да ми е казвал.
В мълчанието се чуваше само приглушеният шум на мотора.
— Имаше апартамент в сградата „Уотъргейт“ — каза след малко тя.
— Под наем ли?
Тя кимна.
— Почти немебелиран. Сякаш беше само временно.
— Не се учудвам. В нашето семейство никога не сме притежавали нищо. Материалните неща не ни интересуват.
— Семейството ти по майчина линия е имало имения във Франция.