— Така ли?
— Нима и това не знаеш?
Той вдигна рамене.
— Разбира се, знаех, че са французи. Не помня обаче да съм чувал нещо за имотното им състояние.
Фрьолих вдигна крак от спирачката, погледна в страничното огледало, даде газ и се вля в движението.
— Странни представи за семейство имате, няма що.
— Навремето ми се струваха нормални — каза той. — Мислехме си, че всички семейства са като нашето.
Мобилният й телефон иззвъня. Сякаш електронно щурче се обади в тишината на голямата кола. Тя отвори капачето, изслуша нещо, каза „добре“ и затвори.
— Беше Нили — съобщи тя. — Привършила е с чистачите.
— Нещо ново?
— Не каза. Ще ни чака в службата.
Тя направи обратен завой и се отправи на север по Четиринайсета улица. В този момент телефонът й отново иззвъня. Отвори го с една ръка, докато шофираше, долепи го за момент до ухото си и рязко го затвори, без да каже нищо. Огледа движението напред по улицата.
— Армстронг е готов да се връща. Ще се опитам да го убедя да се качи с мен в колата. Но първо ще те оставя в гаража.
Тя слезе по рампата и спря за миг, колкото Ричър да скочи. После ловко обърна в тясното пространство и излезе на улицата. Ричър намери вратата с кръглото прозорче от армирано стъкло и се изкачи до фоайето с единствения асансьор. Когато стигна до третия етаж, Нили го чакаше до рецепцията. Седеше на едно от кожените кресла, изпъната като струна.
— Стайвесънт тук ли е? — попита Ричър.
Та поклати глава.
— При съседите е — каза тя. — В Белия дом.
— Искам да огледам онази камера.
Двамата заобиколиха рецепцията и по тесните коридори към задната част на етажа стигнаха до секретарската стая пред кабинета на Стайвесънт. Секретарката си седеше на бюрото, а в скута й беше разтворена ръчна чантичка. В ръцете си държеше огледалце с рогова рамка и гилза с блясък за устни; това съвсем прозаично действие й придаваше почти човешки вид. Образцов служител, но също така и живо същество. Когато ги видя, тя смутено прибра тоалетните принадлежности в чантата си. Известно време Ричър оглежда охранителната камера над главата й, докато Нили наблюдаваше замислено вратата на кабинета. После се обърна и я заговори:
— Вие спомняте ли си онази сутрин, когато в кабинета на мистър Стайвесънт се появи едно писмо?
— Разбира се, че си я спомням — отвърна секретарката.
— Защо тогава мистър Стайвесънт остави куфарчето си на бюрото ви?
Секретарката се замисли за миг.
— Защото беше четвъртък.
— Какво става в четвъртък? Ранни срещи ли има?
— Не, съпругата му пътува за Болтимор. Всеки вторник и четвъртък.
— Каква връзка има това?
— Тя е доброволка в една болница в Болтимор.
Нили я погледна право в очите.
— Питам, какво отношение има това към куфарчето на мъжа й?
— Тя взима колата — обясни секретарката. — Имат само една. На мистър Стайвесънт не му се полага служебна, защото вече е администратор. Така че във вторник и четвъртък той пътува за работа с подземната железница.
Нили я погледна объркано.
— С метрото?
— Именно. Мистър Стайвесънт има специално куфарче само за вторник и четвъртък, ако му се наложи да го постави на пода на вагона. С другото си куфарче никога не би постъпил така, за да не го изцапа.
Нили стоеше като вкаменена. В съзнанието на Ричър бързо преминаха онези части от видеозаписа, на които се виждаше как Стайвесънт си тръгва в сряда вечер и се връща в четвъртък рано сутринта.
— Аз не забелязах разлика! — каза той. — Куфарчето изглеждаше едно и също.
Секретарката кимна, за да потвърди.
— Те са напълно еднакви — обясни тя. — От една и съща фирма и модел. Той не иска хората да разбират, че са две. Но едното е за пътуване с автомобил, а другото за железницата.
— Защо?
— Мистър Стайвесънт ненавижда мръсотията. Мисля си дори, че се страхува от нея. Във вторник и четвъртък той изобщо не внася в кабинета си куфарчето, дето е пътувало с железницата. Оставя го при мен и като му потрябва нещо, аз му го нося. А ако навън вали, си събува и обувките при мен. Сякаш кабинетът му е японски храм.
Нили погледна Ричър и направи гримаса.
— Безобидна ексцентричност — продължи секретарката. После понижи глас, сякаш се боеше, че шефът й може да я чуе чак от Белия дом. — И съвсем излишна, ако питате мен. Метрото на Вашингтон се смята за най-чистата подземна железница на света.
— Че е безобидна, няма спор — каза Нили. — И все пак ми се струва малко странна.
— Просто безобидна — натърти секретарката.
Ричър, който вече бе изгубил интерес към разговора, пристъпи зад гърба й и се загледа в аварийния изход. Вратата се отваряше с натискане на метална шина през цялата й ширина на височината на кръста, както несъмнено се изискваше според градските наредби за пожарна безопасност. Той я натисна леко с върховете на пръстите си. Прецизният механизъм поддаде и шината се сгъна надолу мазно като коприна. Натисна я още малко, бравата щракна и вратата се отвори. Беше тежка огнеупорна врата, монтирана върху три масивни панти. Той пристъпи напред и излезе на малкото аварийно стълбище. Стъпалата бяха от бетон с тръбен стоманен парапет и изглеждаха значително по-нови от старата тухлена постройка. В стъклени плафониери с метални решетки едва мъждукаше аварийно осветление. Явно, че при някой от ремонтите на сградата бе преградено място за аварийно стълбище в крак с новите изисквания.