Откъм задната страна на вратата вместо хоризонтална шина имаше обикновена въртяща се топка, с която се отваряше бравата. В нея имаше ключалка с патрон, но не беше заключена. Въртеше се също така мазно, както и останалите механизми. И правилно, помисли си той. Сградата като цяло се охраняваше много добре. Нямаше смисъл всеки етаж да бъде изолиран със заключени врати от останалите. Ричър пусна вратата и тя плавно се затвори зад гърба му. Той почака няколко секунди в полумрака на стълбището, после завъртя топката и пристъпи една крачка навътре в ярко осветеното секретарско помещение. Изви шия и погледна охранителната камера над главата си. Беше насочена така, че сигурно още със следващата крачка щеше да попадне в кадър. Той се премести леко напред и остави вратата да се затвори зад него. Отново погледна камерата. Сигурно вече и тя го виждаше. А до вратата на Стайвесънт оставаха още поне два метра и половина.
— Чистачите са подхвърлили писмото — каза секретарката. — Няма друго обяснение.
Телефонът на бюрото й иззвъня, тя учтиво се извини и вдигна слушалката.
Ричър и Нили поеха обратно по лабиринта от коридори, докато намериха кабинета на Фрьолих. Беше тих, тъмен и празен. Нили щракна копчето на халогенното осветление и седна зад бюрото й. Нямаше друг стол, затова Ричър седна направо на пода с изпънати напред крака, облегнат на една от кантонерките.
— Разкажи ми за чистачите — каза той.
Нили потропваше с пръсти по бюрото. Ту нервно и рязко с нокти, ту меко и приглушено с възглавничките на пръстите.
— Обзавели са се с адвокати — каза тя. — Служебни, за сметка на отдела. По един на човек. Прочели са им правата. Гражданските им права са напълно защитени. Прекрасно, нали? Така е при цивилните.
— Направо разкош. И какво ти казаха?
— Нищо. Мълчат като риби. Заинатили са се и не продумват. Струват ми се обаче и ужасно уплашени. Притиснати са между чука и наковалнята. Хем ги е страх да разкрият кой ги е накарал да подхвърлят листа, хем треперят, че може да си загубят работата и дори да ги тикнат в затвора. Откъдето и да го погледнеш, не могат да спечелят. Не бих желала да съм на тяхно място.
— Ти спомена ли името на Стайвесънт?
— Достатъчно ясно при това. Те, разбира се, са чували за него, но едва ли знаят кой е всъщност. Това са нощни работници. Общуват само с предмети — врати, бюра, стаи. С хора изобщо не се засичат. Като чуха името, изобщо не реагираха. Всъщност на нищо не реагираха. Просто седяха, уплашени до смърт попоглеждаха към адвокатите си и думица не продумваха.
— Нещо си се отпуснала напоследък. Едно време, доколкото си спомням, бързо им стъпваше на шиите.
Тя кимна.
— Нали ти казах? Остарявам вече. Просто не знаех откъде да ги подхвана. Пък и адвокатите не ми дадоха възможност. Съдебната система в идеалния свят е толкова ограничена. Никога не съм се чувствала така безпомощна.
Ричър не каза нищо. Погледна часовника си.
— Е, сега какво? — попита Нили.
— Сега чакаме — отвърна той.
Времето, прекарано в чакане, се точеше убийствено бавно. Фрьолих се върна след час и половина и ги уведоми, че Армстронг се е прибрал от министерството и вече е в безопасност в собствения си кабинет в Сената. Тя го била убедила да се качи в събърбана. Казала, че разбира желанието му да се поразкърши, но натъртила, че екипът й има нужда от практика, за да се сглоби добре и да изпипа действията си в детайли преди встъпването му в длъжност, и че сега била единствената възможност за това. Дала му да разбере, че ако не се съобрази с молбата им, би могло хората й да го сметнат за някоя капризна примадона, а пък Армстронг не бил такъв човек и накрая с радост се оставил да бъде возен. Преминаването през ръкава в сградата на Сената също минало без инциденти.
— Сега можем да проведем няколко телефонни разговора — каза Ричър. — Да проверим дали междувременно не се е случило нещо, което си струва да знаем.