Най-напред тя се обади в градското полицейско управление на Вашингтон. Оттам й изредиха обичайната поредица от углавни престъпления и нарушения на обществения ред, но нито едно от тях не можеше да бъде категоризирано като явна демонстрация на уязвимостта на Армстронг. След това тя се свърза с полицейския участък, където беше задържан лудият клошар, и изслуша сведенията за него. После затвори телефона и поклати глава.
— Няма връзка. Те го познават. Коефициент на интелигентност под осемдесет, алкохолик, спи на улицата, почти неграмотен, и най-важното: отпечатъците не съвпадат. Има полицейско досие колкото тухла с данни за подобни нападения. Проявява склонност да се нахвърля върху всеки, чиято снимка е зърнал във вестниците, с които се завива на тротоара. Нещо като израз на социална ангажираност. Предлагам да забравим за него.
— Добре — каза Ричър.
После тя влезе в базата данни на Националния информационен център по криминалистика и прегледа всички най-нови регистрирани случаи. Престъпления от всякакъв вид, извършени на територията на страната, се завеждаха в архивите на центъра с честота около едно на всяка секунда. По-бързо, отколкото можеха да се проследят.
— Безнадеждна работа — изохка тя. — Ще трябва да изчакаме до полунощ.
— Или до един сутринта — обади се Нили. — Може да се случи чак в Бисмарк, който е в средноамериканския часови пояс. Може да обстрелват къщата му. Или да хвърлят камък в прозореца.
При което Фрьолих се обади на полицията в Бисмарк и помоли да бъде уведомявана незабавно за всичко, което би могло да има макар и далечна връзка с Армстронг. После отправи същото искане до щатската полиция на Северна Дакота и до ФБР за цялата страна.
— Може пък и да не се случи нищо — каза тя.
Ричър извърна глава встрани. Ти се моли да се случи, каза си мислено той.
Около седем вечерта целият комплекс започна да утихва. Повечето от хората, които още се виждаха по коридорите, се движеха само в една посока — към изхода. Облечени бяха с шлифери и в ръцете си стискаха чанти и куфарчета.
— Вие освободихте ли стаите си в хотела? — запита Фрьолих.
— Да — отвърна Ричър.
— Аз не — каза Нили. — Хич не ти трябвам за гост. С мен само ще си вземеш беля на главата.
Фрьолих я изгледа учудено. Но Ричър не беше изненадан — той добре познаваше Нили като саможив и затворен човек. Винаги си е била такава, каза си той. И никой не знае защо.
— Е, добре — каза Фрьолих. — Във всеки случай трябва да си починем малко. Да съберем сили. По-късно ще се видим пак. Първо ще ви закарам и после ще мисля как да върна Армстронг у дома, без да му се случи нещо.
Тримата се спуснаха с асансьора в подземния гараж, Фрьолих запали събърбана и откара Нили в хотела. Ричър я изпрати чак до рецепцията и си поиска багажа от хотелския гардероб. Багажът му се състоеше от зимните дрехи, които си бе купил в Атлантик Сити, опаковани в черна найлонова торба за боклук заедно със старите му обувки, четката му за зъби и самобръсначката. Самата торба беше задигнал предишния ден от количката на камериерките. Пиколото я огледа презрително, но все пак чинно я отнесе до събърбана. Ричър мушна в ръката му един долар, после се качи при Фрьолих в колата и потеглиха. Вечерта беше тъмна, влажна и студена; движението по улиците беше натоварено, имаше задръствания. Безкрайни реки от червени стопове се разминаваха с насрещни реки от ярки бели фарове. Те пресякоха реката по моста на Единайсета улица, след което през лабиринт от тесни малки улички се озоваха пред къщата на Фрьолих. Тя спря на втора линия и без да гаси двигателя, откачи от връзката ключове на таблото този от къщата. После го подаде на Ричър.
— След два часа се връщам — каза тя. — Ти се разполагай.
Той взе торбата си, слезе и я изпрати с поглед. На първата пряка тя сви вдясно — явно се готвеше да прекоси обратно реката по съседния мост — и се изгуби от погледа му. Той пресече тротоара и отключи входната врата. Къщата беше тъмна и топла. Във въздуха се долавяше уханието на парфюма й. Затвори вратата зад себе си и пипнешком затърси ключа на осветлението. Натисна го и запали настолна лампа със слаба крушка, поставена върху малък скрин. Жълтеникавият абажур излъчваше мека, приглушена светлина. Ричър постави ключа от вратата до лампата, пусна торбата си на пода в подножието на стълбите и пристъпи в дневната. Запали лампата и там. Влезе в кухнята. Огледа се.
Зад една странична врата до кухнята започваха други стълби, които водеха към мазето. Известно време той стоя нерешително, измъчван от вроденото си любопитство. То беше по-силно от него, нещо като безусловен рефлекс — подобно на дишането. Учтиво ли беше да рови в къщата на своята любезна домакиня? Само защото така беше свикнал? Не, разбира се. Ала не можа да устои. Заслиза надолу по стълбите, като палеше всички лампи по пътя си. Мазето представляваше тъмно пространство без прозорци, с гладки бетонни стени. Имаше перална машина и електрическа сушилня. Стелажи. Боклуци, натрупани на купчини тук-там, нищо съществено. Той се качи обратно горе, като загаси лампите след себе си. Точно срещу стълбите, встрани от кухнята, видя неголямо помещение с врати. Беше по-обширно от килер, но по-малко от обикновена стая. Можеше първоначално, при построяването на къщата, да е било склад за провизии. Сега беше превърнато в миниатюрен кабинет. Имаше бюро, етажерка и стол на колелца, всичките поовехтели. Изглеждаха като евтини имитации на качествени офис мебели, каквито могат да се купят в някои универсални магазини в предградията. Бяха доста износени, може би купувани на старо. Компютърът също не беше първа младост. Към него с дебел кабел беше свързан мастилено-струен принтер.