Ричър се върна в кухнята. Той огледа всички обичайни места, където една жена би скрила скромните си богатства, и в керамичен буркан за сладки на горния рафт в бюфета намери петстотин долара в най-различни банкноти. За всеки случай. Може би си ги беше събрала за очакваната катастрофа с вируса на хилядолетието, когато на първи януари 2000 г. всички компютри трябвало уж да излязат от строя, понеже нямало да познават датата. После явно й се е досвидяло да ги похарчи и е решила да си ги къта за черни дни. В едно чекмедже откри 9-милиметрова „Берета“ М9, твърде умело потулена под купчина покривчици за сервиране. Пистолетът беше доста стар, издраскан, със засъхнало тук-там на големи капки масло. Вероятно армейски, попаднал от едно правителствено учреждение в друго след поредното прочистване на военните складове. Сигурно с такива в даден момент са били въоръжени и тайните служби. Пълнител нямаше.
Той издърпа следващото чекмедже и там, под една ръкавица за хващане на горещо, намери четири пълнителя, заредени със стандартни патрони с медни ризи. Една добра новина и една лоша. Разположението беше умно замислено. С дясната си ръка вадиш пистолета, докато с лявата вкарваш пълнител. Въпрос на ергономия. Само дето не беше много разумно пълнители да се държат заредени. След време пружината им се деформира в натегнато положение и може да стане засечка. Уморени пружини в пълнителя причиняват повече засечки от който и да било друг механичен фактор. По-добре е пистолетът да се държи на предпазител с патрон в цевта, а останалите да са в насипно състояние. Така можеш все пак с дясната ръка да произведеш изстрел, докато с лявата тъпчеш патрони в пълнителя. Малко бавно, но пък за предпочитане пред това да дръпнеш спусъка и да чуеш само изщракване.
Той затвори чекмеджетата и се върна в дневната. Там не откри нищо съществено освен една книга с издълбани отвътре страници на етажерката. В тайника нямаше нищо. Включи телевизора и той проработи. Навремето имаше един познат, който криеше неща в кутията на изтърбушен телевизор. Осем пъти бяха обискирали квартирата му, докато се сетят, че не всичко е така, както изглежда отвън.
В коридора — нищо. Никакви пликове с тайни документи, залепени със скоч от долната страна на чекмеджетата на скрина. В баните — също нищо. А също и в спалните на горния етаж, ако не се брои една кутия от обувки под леглото на Фрьолих. Беше пълна с писма, написани с почерка на Джо. Той затвори кутията, без да ги чете. Слезе долу, взе си торбата и се нанесе в стаята за гости. Реши да изчака един час и ако дотогава не се е върнала, да яде сам. Щеше пак да си поръча супа и пиле от китайския. Не бяха никак лоши. Сложи тоалетните си принадлежности до мивката. Закачи топлите си дрехи от Атлантик Сити в килера, до изоставените костюми на Джо. Известно време ги гледа неподвижно, после се пресегна и взе един от релсата.
Найлоновият калъф се скъса, докато се опитваше да го свали. Беше станал твърд и чупиш. Върху етикета от вътрешната страна на сакото с красиви букви беше избродирана една-единствена дума на италиански. Марката не му беше позната. Платът беше от нещо като фина вълна. Тъмносив, с мек блясък. Подплатата беше от синтетика, но приличаше на тъмночервена коприна. Може пък и коприна да беше. Имаше воден знак. Отзад сакото нямаше цепка. Той го положи върху леглото и до него постави панталоните. Те бяха със съвсем проста кройка — без басти и маншети.
Върна се в килера и извади една риза. Свали найлона. Беше от бял поплин. Без копчета на яката. Отвътре имаше малък етикет с две имена, които не можа да разчете. Този & Онзи. Или автентична марка на някое прочуто лондонско ателие, или евтин фалшификат на някоя работилница в Третия свят, която използва детски труд. Платът изглеждаше плътен на пипане. Не чак като на камуфлажна униформа, но все пак плътен.