— О, божичко! — каза тя.
— Извинявай — повтори той.
— Не се тревожи — отвърна тя. — Ще се оправя.
Той не отговори.
— Беше толкова хубав, това е всичко — каза тя. — Като ме посрещна на прага…
Стоеше насреща му и го гледаше в упор. Протегна ръка и оправи вратовръзката му. Докосна едно петънце на ризата му, мокро от сълзите й. Прокара пръсти под реверите на сакото. Пристъпи напред, надигна се на пръсти, обви ръце около шията му и го целуна по устата.
— Толкова хубав… — повтори тя и го целуна отново, притискайки устни в неговите.
Той се поколеба за миг и после отвърна на целувката й. Страстно. Устните й бяха хладни, езичето тънко и пъргаво. Устата й имаше лек вкус на червило. Зъбите й бяха малки и равни. Той долови дъх на парфюм по кожата и в косите й. Постави едната си длан отстрани на гръдния й кош, а другата — зад тила й. Гърдите й се притискаха в него. Крехките й ребра леко се огъваха под натиска на ръката му. Косата й беше между пръстите му. Нейната собствена длан, хладна и настойчива, рошеше острите косми, наболи по врата му след последното подстригване. Усети как ноктите й се впиват в кожата му. Плъзна ръце нагоре по гърба й. Изведнъж тялото й застина. Постоя неподвижно. После се отдръпна. Дишаше тежко. Очите й бяха затворени. Докосна устни с опакото на ръката си.
— Не бива да правим това — каза тя.
Той я погледна.
— Може би не бива.
Тя отвори очи. Не каза нищо.
— А какво да правим тогава? — попита той.
Фрьолих пристъпи встрани, заобиколи го и влезе в дневната.
— Не знам — отвърна тя. — Да вечеряме например. Ти изчака ли ме?
Той я последва.
— Да, изчаках те.
— Наистина много приличаш на него — каза тя.
— Знам — отвърна той.
— Разбираш ли какво искам да кажа?
Той кимна.
— Същото, което си намирала у него, сега намираш у мен. Донякъде.
— Но ти наистина ли си като него?
Той разбираше точно какво го пита. По същия начин ли гледаш на нещата? Имаш ли неговите вкусове? Същите жени ли те привличат?
— Казах ти вече — отвърна той. — Имаме прилики. Но имаме и различия.
— Това не е отговор.
— Той е мъртъв — каза Ричър. — Това вече е отговор.
— А ако беше жив?
— Тогава много неща щяха да са различни.
— Да кажем, че никога не го бях познавала. Че бях стигнала до името ти по друг път.
— Тогава можеше и да ме няма сега тук.
— Да кажем, че съм те намерила по друг начин и пак си тук.
Той я погледна. Пое си дълбоко дъх, задържа въздуха в гърдите си и издиша.
— Тогава много се съмнявам, че сега щяхме да стоим тук и да си приказваме за вечеря.
— Може би не ти си заместителят — каза тя. — Може би ти си истинският, а Джо беше заместител.
Той не отговори.
— Всичко това е толкова откачено — каза тя. — Не бива да го правим.
— Така е — каза той. — Не бива.
— Беше преди много време — каза тя. — Преди шест години.
— Армстронг добре ли е?
— Да — отвърна тя. — Армстронг е добре.
Ричър не каза нищо.
— Ние се разделихме, не помниш ли? — каза тя. — Година преди Джо да умре. Така че не съм опечалена вдовица или нещо такова.
Ричър не каза нищо.
— Нито пък ти имаш вид да скърбиш чак толкова по него — продължи тя. — Та ти едва си го познавал!
— Сърдиш ли ми се за това?
Тя кимна.
— Джо беше самотен. Имаше нужда от някого. Затова малко ти се сърдя.
— Не толкова, колкото аз самият си се сърдя.
Тя не каза нищо в отговор. Само обърна китката си, без да вдига ръка, и погледна часовника. Жестът й беше донякъде странен; и той погледна своя. В същата секунда минутната стрелка спря на девет и половина. Мобилният телефон в чантичката й иззвъня. В настаналата тишина звънът му беше пронизителен.
— Моите хора се обаждат да докладват — каза тя. — От къщата на Армстронг.
Тя излезе в коридорчето, наведе се към чантата си и вдигна телефона. Изслуша нещо и без коментар затвори.
— Всичко е спокойно — каза тя. — Дала съм нареждания да се обаждат всеки час.
Той кимна. Погледът й шареше навсякъде, но не и към него. Моментът беше безвъзвратно отминал.
— Пак ли китайско? — попита тя.
— Не възразявам — отвърна той. — От същото.
Тя направи поръчката от телефона в кухнята и се качи да си вземе душ. Той зачака в дневната и когато храната пристигна, я пое от разносвача. Тя слезе отгоре, изкъпана, и двамата вечеряха, седнали един срещу друг от двете страни на масата. После тя направи кафе и мълчаливо изпиха по две чаши. Точно в десет и половина мобилният й телефон иззвъня. Тя го бе оставила до себе си на масата и отговори незабавно. Съобщението беше съвсем кратко.