Ричър откри един магазин за преоценени стоки на три преки към океана и се шмугна вътре. Помещението беше тясно и дълго като тунел. От тавана висяха луминесцентни тръби, а по протежение на стените, докъдето му стигаше погледът, се точеха безкрайни рафтове и стойки, отрупани с дрехи. Дамските бяха отляво, детските по средата, а от дясната страна всичко беше мъжка конфекция. Той започна от най-вътрешния ъгъл и заоглежда рафтовете, докато крачеше назад към изхода.
Мъжки топли дрехи имаше колкото ти душа иска — това се виждаше от пръв поглед. Първите два реда закачалки бяха само подплатени якета, къси до кръста. Не стават — реши той. Един негов колега от войската казваше: Доброто палто е като добрия адвокат — пази ти задника. На третия ред стоката изглеждаше по-подходяща — дълги до коленете якета в убити цветове, толкова дебело подплатени, че правеха фигурата да изглежда по-едра. Може би в подплатата имаше чиста вълна. Или пък нещо по-специално. Във всеки случай изглеждаха доста солидни.
— Мога ли да ви помогна?
Ричър се извърна и видя млада жена, неусетно промъкнала се зад него.
— Тези шуби подходящи ли са за тукашната зима? — попита той.
— Идеални са — отвърна жената. Беше много любезна и гореше от желание да услужи. Разказа му най-подробно за специалното вещество, с което е промазан платът, за да отблъсква влагата. Показа му изолиращата подплата отвътре. Гарантира му, че такава дреха ще му държи топло и при минусови температури. Той протегна ръка и свали от закачалката маслиненозелено ватирано яке, размер XXL.
— Е, какво пък, взимам това — каза той.
— Няма ли да го пробвате?
Той вдигна рамене и го навлече върху дрехите си. Прилягаше му доста добре, но като че ли малко му стягаше в раменете. Пък и ръкавите можеха да бъдат по-дълги.
— Май XXL ще свърши работа — забеляза жената. Вие кой размер носите, петдесети ли?
— Петдесети какво?
— Имам предвид гръдната обиколка.
— Представа си нямам. Никога не съм се мерил.
— Колко сте на ръст? Метър и деветдесет, деветдесет и пет?
— Ами там някъде.
— А на килограми?
— Сто и десет. Кажи го, сто и петнайсет.
— Явно ви трябва XXXLT, хем висок ръст, хем голяма гръдна обиколка. Я вижте това тук.
И тя му подаде друго яке в същия убит маслиненозелен цвят като първото, но два номера по-голямо — на ръст и на гръдна обиколка. То му прилегна много по-добре. Може би му беше леко широчко в раменете, но това му харесваше. А и ръкавите бяха тъкмо по мярка.
— А в краката стандартен ли сте? — попита жената, докато прехвърляше тежките брезентови панталони на съседния щанд и от време на време се поспираше да го измери с критичен поглед. След малко се приближи с чифт панталони, който по цвят подхождаше на якето му. — Вижте и тези ризи тук — предложи тя, като пристъпи към следващата закачалка и разгърна пред него цяла купчина фланелени ризи във всички цветове на дъгата. — Сложете отдолу и една плътна тениска, и сте готов. Какъв цвят предпочитате?
— Нещо по-неутрално.
Тя натрупа всичко върху близката метална стойка: якето, панталоните, ризата и тениската. Дрехите доста си отиваха — все в преобладаващо маслиненозелено или каки.
— Е? — запита бодро тя.
— Не е зле — отвърна той. — А бельо имате ли?
— Ето, отсам.
Тя се зарови в коша с преоценени ватени шорти и измъкна един чифт в бяло. После чифт чорапи, почти чист памук, меланжирани в земни цветове.
— Е? — запита отново жената. Ричър кимна и тя го поведе към касата до изхода, където прекара всички етикети под трепкащата червена лампичка. — Сто осемдесет и девет долара всичко — рече тя.
Той погледна сумата на касовия апарат.
— Аз пък си помислих, че тук се продават стоки с намалени цени…
— Повярвайте ми, цената е много разумна — отвърна тя.
Ричър поклати глава, бръкна в джоба си и извади пачка поизмачкани банкноти. Отброи сто и деветдесет долара и зачака. С единия долар ресто му оставаха точно четири долара.
Старшият колега на Фрьолих от другия клон на организацията й позвъни след двайсет и пет минути.
— Научи ли домашния му адрес? — попита тя.
— Булевард Уошингтън сто — отвърна човекът. — Арлингтън, Вирджиния. Пощенски код 20310–1500.