— Ако изобщо теорията ви е вярна — подметна Стайвесънт.
Ричър не отговори. Съвещанието отиваше към края си и след още няколко минути приключи. Стайвесънт поиска Фрьолих да му припомни накратко разписанието на Армстронг за следващия ден. Беше смесица от вече познати действия в различна последователност. Най-напред кратък инструктаж от агент на ЦРУ в дома му както в петък сутринта. После срещи в Капитолия по предаване на властта както почти всеки ден. Вечерта — прием за дарители на кампанията в същия хотел както в четвъртък. Стайвесънт си отбеляза всичко в бележника и накрая, малко преди два и половина, си тръгна. Фрьолих остана сама от своята страна на дългата маса срещу Ричър и Нили.
— Е, какво ще ме посъветвате? — попита тя.
— Върви да се наспиш — каза Ричър.
— Прекрасно.
— И действай точно така, както си действала досега — добави Нили. — У дома той е в безопасност. Също и в кабинета си. Не махайте ръкавите и ще бъде в безопасност и когато се качва или слиза от колата.
— А по време на приема?
— Гледайте да не се проточи много и си отваряйте очите на четири.
Фрьолих кимна.
— Нищо друго не може да се направи, предполагам.
— Ти добра ли си в професията си? — запита я Нили.
Фрьолих не отговори веднага.
— Да — каза накрая тя. — Мисля, че съм доста добра.
— Не, не си доста добра — каза Ричър. — Ти си най-добрата. По-добър шеф на охрана от теб изобщо не е имало. Никога. Толкова си добра, че просто не е за вярване.
— Така трябва да свикнеш да мислиш — каза Нили. Имай малко повече самочувствие. Казвай си, че няма да допуснеш тия скапаняци с техните тъпи писма на хиляда километра от него.
Фрьолих се усмихна едва забележимо.
— Така ли са ви учили в армията? — попита тя.
— Само мен. Ричър така се е родил.
Фрьолих отново се усмихна.
— Е, добре — каза тя. — Хайде да си ходим да спим. Утре е важен ден.
Нощем Вашингтон е тих и пуст. Само след две минути бяха пред хотела на Нили и след още десет — пред дома на Фрьолих. Улицата й беше задръстена от паркирани коли. Под светлината на уличните лампи те изглеждаха заспали, тъмни и безжизнени, сякаш облени в студена пот от мъглата. Събърбанът беше дълъг близо шест метра и трябваше да изминат още две преки, преди да му намерят място за паркиране. Заключиха го и закрачиха към къщата в нощния мраз. Лампите вътре светеха, както ги бяха оставили. Централното отопление работеше с пълна сила. Фрьолих се спря в коридора.
— Всичко наред ли е? — попита тя. — След това, което се случи преди малко?
— Всичко е наред — каза той.
— Не искам да стане някое недоразумение.
— Не смятам, че има такава опасност.
— Извинявай, че ти възразих — каза тя. — За демонстрацията де.
— Ти командваш — отвърна той. — Положението е в твои ръце.
— Аз съм имала и други гаджета — каза тя. — След него.
Той не отговори.
— Както и Джо е имал други приятелки — добави тя. — Изобщо не беше толкова срамежлив, колкото го мислят.
— Но е оставил нещата си при теб.
— Какво значение има?
— Не знам — каза Ричър. — Все има някакво значение.
— Джо е умрял отдавна, Ричър. За него вече едва ли нещо има значение.
— Знам.
Тя помълча няколко мига.
— Ще направя чай. Ти искаш ли?
Той поклати глава.
— Аз си лягам.
Тя влезе в дневната, а той пое по стълбите към горния етаж. Затвори тихо вратата на стаята за гости зад себе си и отвори килера за дрехи. Свали костюма на Джо и го постави обратно върху телената закачалка от химическото чистене. Разхлаби вратовръзката, нави я на руло и я върна на полицата. Свали ризата и я пусна на пода. Нямаше нужда да я пази за следващата сутрин. В килера имаше още четири ризи, а той не очакваше да се задържи повече от пет дни. Свали и чорапите и ги пусна върху ризата. По боксерки влезе в банята.
Сапуниса се и дълго, без да бърза, се облива с гореща вода, а когато излезе, Фрьолих го чакаше в рамката на вратата на стаята му. По нощница. Тънка, от бял памук. По-дълга от тениска, но не много. Лампата от коридора, която я осветяваше в гръб, караше тялото й да прозира през материята. Без токове изглеждаше по-дребна. Имаше страхотни крака. Великолепно тяло. Едновременно крехко и жилаво.
— Той ме заряза — каза тя. — Изборът беше негов, не мой.
— Защо?
— Беше се запознал с друга, която повече му харесвала.
— Как се казваше?
— Няма значение името. Едва ли си я чувал. Някоя си там.
— Защо не ми каза отначало?
— Сигурно съм отказвала да го призная. Опит за самозащита. А също и за да запазя паметта му пред неговия брат.