— Той коректно ли постъпи?
— Не твърде.
— Как стана раздялата?
— Един ден просто ми каза.
— И си тръгна?
— Ние всъщност не живеехме заедно. Той идваше да ме вижда, често оставаше да спи тук, но двамата си имахме отделни жилища. Нещата му са тук, защото аз не го пуснах в къщата да си ги вземе. Не му дадох да престъпи прага ми повече. Толкова му бях сърдита.
— Имала си право.
Тя вдигна рамене. От движението подгъвът на нощницата й се вдигна един-два пръста нагоре по бедрото.
— Не. Беше глупаво от моя страна. Държах се така, сякаш тези неща никога не се случват. А това си беше просто връзка като всяка друга, с начало и край. В никакъв случай не нещо единствено и уникално в историята на човечеството. Или в моята лична история. В края на краищата в половината случаи аз съм била тази, която съм слагала край на връзките си.
— Защо ми разказваш всичко това?
— Знаеш защо.
Той кимна. Не каза нищо.
— За да започна живота си на чисто — каза тя. — Това, което може или не може да стане между нас, е между теб и мен, а не между теб, мен и Джо. Той сам се отстрани от играта. По свой личен избор. Така че и да беше жив, не би имал право да ни се меси.
Ричър отново кимна.
— Колко на чисто искаш да започнеш? — запита той.
— Джо беше страхотен мъж — каза тя. — Аз го обичах навремето. Но ти не си Джо, ти си отделна личност. И аз го знам. Не се опитвам да си върна Джо. Не ми трябва призрак.
Тя пристъпи крачка напред и влезе в стаята.
— Това е добре — каза той. — Защото аз наистина съм отделна личност. Ние по нищо не си приличаме. Искам това да ти е ясно от самото начало.
— Ясно ми е — отвърна тя. — От самото начало на какво? — Тя пристъпи още една крачка и застана неподвижно срещу него.
— На каквото и да стане — каза той. — Защото накрая ще е все същото. Искам това да ти е ясно отначало, и толкова. И аз ще си тръгна също като него. Винаги така правя.
Тя пристъпи още една крачка. Делеше ги по-малко от метър.
— Скоро ли? — попита тя.
— Може би. А може би не.
— Ще опитам — каза тя. — Нищо не трае вечно.
— Не ми се струва редно — заяви той.
Тя го погледна в очите.
— Какво не ти се струва редно?
— Че стоя срещу теб с дрехите на бившия ти любовник.
— Е, нямаш много дрехи по себе си — отвърна тя. — Пък и положението не е такова, че да не може лесно да се коригира.
Той помълча няколко мига.
— Така ли? Ще ми покажеш ли как?
Тя прекрачи оставащото помежду им разстояние и сложи ръце на кръста му. Пръстите й се промушиха под ластика на боксерките му и коригираха положението. Отстъпи крачка назад и вдигна ръце нагоре. Нощницата й се изхлузи много лесно. Падна на малка купчинка в краката й. Едва стигнаха до леглото.
Бяха спали около три часа, когато точно в седем ги събуди будилникът от нейната стая. Звучеше далечно и някак немощно през стената. Той лежеше по гръб, а тя се бе свила на една страна под мишницата му. Единият й крак беше преметнат върху него, а главата й почиваше на рамото му. Косата й го гъделичкаше по лицето. Беше му много удобно в тази поза. И топло. И приятно. Топло, приятно и удобно. На всичко отгоре беше уморен. Беше му твърде топло и приятно, и удобно, а беше и достатъчно уморен, за да не обръща внимание на далечния звън на будилника и да си остане където беше. Но тя се размърда и се надигна в леглото, още сънена и със замаяна глава.
— Добро утро — каза той.
Пред прозореца се процеждаше сивкава дневна светлина. Тя се усмихна, прозя се, вдигна ръце с изпънати напред лакти и се протегна. Будилникът в съседната стая продължаваше да писука. След определения брой секунди той превключи на друг режим и звукът се усили. Тя взе ръката му и я прокара по корема си. После по-нагоре, по гърдите. Отново се прозя, отново се усмихна, наведе глава и зарови лице в шията му.
— Добро да е — отвърна тя.
Звукът през стената ставаше нетърпим. Явно будилникът беше програмиран така, че да пищи все по-настойчиво, ако не му се обърнеше внимание навреме. Той я дръпна надолу и я притисна към себе си. Приглади косата й назад и я целуна по лицето. Далечният будилник започна да вие като полицейска сирена. Колко хубаво, че все пак е в другата стая, помисли си той.
— Трябва да ставаме — каза тя.
— Ще станем — отвърна той. — След малко.
Тя престана да се съпротивлява и се отпусна в ръцете му. Двамата се любиха припряно, като че ли воят на будилника ги подтикваше да бързат. Звукът вече беше такъв, сякаш се намираха в ядрен бункер, след като е била обявена тревога, и идваше краят на света. Свършиха едновременно, задъхано и тя изтича в другата стая да спре шума. Тишината, която последва, беше оглушителна. Той се отпусна по гръб на възглавницата и се загледа в тавана. На утринната светлина се виждаха дребни неравности по мазилката. Тя се върна. Пристъпваше бавно, гола.