Мъжът, който беше залепил окото си за окуляра, се намираше само на сто двайсет и пет метра от задната порта на Армстронг. Той знаеше това със сигурност, защото току-що бе измерил дистанцията с лазерен далекомер. Човекът се беше подготвил добре. Облечен беше с тъмнозелена шуба, подплатена с пух, а на главата си имаше черна мъхеста шапка от екокожа. Ръкавиците му бяха направени от същата материя, като пръстите на дясната бяха отрязани, за да борави свободно с оръжието. Лежеше ниско долу, на завет, и очите му не сълзяха въпреки силния вятър, който духаше над главата му. Не очакваше никакви проблеми. Никакви.
Когато човек минава през порта, той се спира за миг. Винаги се получава така. За част от секундата застава напълно неподвижен. Просто няма друг начин, независимо накъде се отваря портата. Ако се отваря навътре към него, той протяга ръка, хваща резето, дърпа вратата към себе си и застава сякаш на пръсти, докато вратата опише дъга покрай него. Ако ли пък се отваря навън, той пак спира за момент, докато напипа резето и оттласне вратата от себе си. Във втория случай всичко става малко по-бързо, но все пак има един кратък момент, в който тялото му е неподвижно. А тази конкретна порта се отваряше навътре, към двора. Тази малка подробност се виждаше съвсем ясно през мерника. Човекът щеше поне две секунди да остане неподвижен. Прекрасна възможност.
Армстронг стигна до портата. Спря се. На сто двайсет и пет метра от него мъжът, залепил око за окуляра на оптическия мерник, отмести пушката леко вляво, докато кръстчето съвпадна точно с целта. Задържа дъха си. После сви показалеца си и обра мекия спусък. След това натисна докрай.
Пушката кихна и леко го ритна по рамото. Куршумът прелетя дистанцията до целта за малко повече от четири десети от секундата и се заби с плясък точно в средата на челото на Армстронг. Проби черепа, след това под лек ъгъл надолу премина със страшна сила през фронталния лоб, централните вентрикули и малкия мозък. Разби на малки късчета първия прешлен, разкъса меките тъкани в горния край на гръбначния мозък и излезе през основата на врата. После продължи полета си, докато се заби в пръстта на около три метра и половина зад жертвата.
Армстронг беше клинически мъртъв, преди още тялото му да падне на земята. По пътя си куршумът бе причинил масирани вътрешни травми; кинетичната му енергия се бе разпространила като ударна вълна в еластичната мозъчна тъкан, бе се отразила в черепните стени и се бе върнала обратно като внезапно придошла вода, която се удря в стената на малък басейн. Произтеклите от това поражения бяха катастрофални. Още преди земното притегляне да подейства на тялото му, всички жизнени функции на мозъка бяха окончателно приключили.
На сто двайсет и пет метра от трупа мъжът продължи да лежи напълно неподвижен още една секунда с око, допряно до окуляра. След това притисна пушката плътно до тялото си и се затъркаля, докато се отдалечи достатъчно встрани, за да е безопасно да се изправи. Дръпна затвора, с облечената си в ръкавица ръка улови още горещата гилза и си я мушна в джоба. После заотстъпва заднишком, докато изчезна.
Докато пътуваха в колата, Нили беше необичайно мълчалива. Може би се притесняваше за деня, който тепърва предстоеше. Или бе доловила някаква промяна в отношенията между другите двама. Ричър не знаеше кое от двете, а и не бързаше да узнае. Той мълчаливо се возеше, докато Фрьолих геройски си проправяше път през натовареното движение. Тя заобиколи откъм северозапад, пресече реката по моста Уитни Йънг и продължи покрай стадиона „Робърт Кенеди“, откъдето се вля в Масачузетс Авеню, за да избегне задръстванията около правителствените комплекси в централната градска зона. Но по Масачузетс движението също беше натоварено и докато стигнат до улицата на Армстронг в Джорджтаун, часът беше почти девет. Тя паркира зад друг, идентичен събърбан недалеч от изхода на ръкава. Един агент слезе от тротоара и заобиколи колата отпред, за да я заговори.