— Смахната история — продължи той. — Убийството на двама случайни граждани, които се казват Армстронг и леко напомнят нашия човек, може да съдържа елемент на драматизъм, но не доказва големи способности. Всъщност нищо не доказва. Във всеки случай не ни кара да се съмняваме в нашата собствена охрана.
— Просто ни кара да ни е жал за жертвите — подметна Фрьолих. — И за техните семейства.
— Няма спор — каза Ричър. — Но, от друга страна убийството на двама случайни мъже в глухата провинция не ни уязвява пряко, нали? Да не би да сме ги охранявали и тях? Нямаме основания да се укоряваме, да се съмняваме в себе си. Аз мислех, че ще бъде на лична основа. Нещо по-сложно. Като писмото, което се появи изневиделица на бюрото ти.
— Говориш, сякаш си разочарован — отбеляза Стайвесънт.
— Разочарован съм Очаквах, че ще се приближат достатъчно, за да се опитаме да ги пипнем. Но те предпочетоха да останат на дистанция. Това са едни страхливци.
Никой не отговори.
— Страхливците са жестоки — продължи той. — Жестоките са страхливци.
Нили го погледна. Достатъчно добре го познаваше вече, за да разбере, че очаква подканване.
— Е, и?
— Трябва да се върнем назад и да премислим всичко отначало. Залива ни информация, а ние не я обработваме. Например вече знаем, че тези типове са външни хора. Че това не е някаква невинна игра между колеги.
— Е, и?
— Ами чистачите например. Какво знаем за тях?
— Че са замесени. Че са изплашени. Че отказват да говорят.
— Правилно — каза Ричър. — Но защо са изплашени? Защо не говорят? Преди време си мислехме, че може чистачите да се заиграват с някой симпатичен колега. Но явно не е така. Защото убийците не са вътрешни хора. Нито пък са симпатични. Нито пък това е игра.
— Тоест?
— Тоест те са принудени да участват по някакъв много по-сериозен начин. Сплашени са и им е затворена устата. От хора, които никак не се шегуват.
— Да, но как?
— Хайде де, как? Как можеш да сплашиш някого, без да го пипнеш с пръст?
— Като го накараш да вярва, че ще пострада в бъдеще.
Ричър кимна.
— Или той самият, или някой, на когото държи. Да го сплашиш толкова, че да трепери от страх.
— Така…
— Къде сме чували наскоро думата братовчеди?
— Как къде? Навсякъде. Аз имам братовчеди.
— Не, наскоро!
Нили погледна през прозореца.
— От чистачите! — каза тя. — Децата им били у братовчеди. Така казаха.
— Но преди това малко се спогледаха, не помниш ли?
— Така ли беше?
Ричър кимна.
— Не отговориха веднага и първо си размениха погледи.
— Е, и?
— Ами може децата им да не са у братовчеди.
— Че защо да ни лъжат?
Ричър я погледна право в очите.
— Какъв по-добър начин да сплашиш някого и да го подчиниш на волята си от това да му вземеш децата за заложници?
Те се заловиха за работа без повече отлагане, но — по изрично настояване на Стайвесънт — и без груби процедурни нарушения. Той лично се обади на адвокатите на тримата чистачи и им каза, че му е нужен незабавен отговор на един-единствен въпрос: името и адресът на детегледачите. Даде им да разберат, че е в техен интерес да отговорят веднага, вместо да бавят топката. И отговорът се получи. Адвокатите му позвъниха след по-малко от час. Името било Галвес, а адресът — някаква къща на километър и половина от жилището на чистачите.
После Фрьолих им направи знак с ръка да мълчат и по радиото изиска от екипа си подробен доклад за обстановката в хотела. Тя разговаря с временно назначения началник на охраната и с още четирима агенти, разположени на ключови места. Нямало никакви проблеми. Всичко било спокойно. Армстронг обикалял из залата и се здрависвал със симпатизанти. Бодигардовете му били плътно до него. Тя разпореди след края на приема всички агенти да придружат вицепрезидента до товарната рампа, където да го чака кортежът. Да построят истинска човешка стена от служебния изход до вратата на лимузината.
— И по-живо — каза накрая тя. — Съкратете участието!
После четиримата се натъпкаха в малкия единичен асансьор, слязоха в гаража и се качиха в събърбана на Фрьолих. Предишния път по същия този маршрут Ричър бе дремал през цялото време; сега обаче той беше нащрек и наблюдаваше околността, докато Фрьолих си пробиваше път през вечерния трафик към по-бедните градски райони. Навлязоха в квартала на чистачите, подминаха къщата им и продължиха още около километър и половина по тесни полутъмни улици, почти непроходими от паркирани до тротоарите коли, докато стигнаха до указания адрес. Беше тясна, висока двуфамилна къща, заклещена между денонощен магазин за спиртни напитки и дълга редица еднакви къщи, долепени една до друга. Отпред имаше малко дворче, заобиколено с проста телена ограда. Кофите за боклук бяха привързани с вериги към портата. До бордюра беше паркиран грохнал двайсетгодишен кадилак. Жълтите улични лампи едва пробиваха мъглата.