Галвес продължаваше да го гледа озадачено. После се обърна по посока към кухнята и изрече дълго изречение на бърз, насечен испански. Веднага две малки дечица се отделиха от кухненската група, промушиха се между Стайвесънт и Фрьолих и доприпкаха в дневната. Те се спряха до вратата и застанаха неподвижни, едно до друго. Бяха момиченца. Много красиви, с огромни черни очи, меки коси и сериозни личица. Бяха може би на пет и на седем години. Или на четири и шест. Или на три и пет. Ричър не можеше да прецени.
— Ей, дечица — каза той, — я ми покажете палтата си.
Двете изпълниха молбата му точно и без да задават въпроси, както обикновено постъпват децата. Той ги последва в коридора и пред очите му те се надигнаха на пръсти и докоснаха с ръка две от седемте палтенца, за които той вече знаеше, че са надписани Алварес.
— Браво — каза той. — А сега вървете да се почерпите с по една курабийка или нещо такова.
Двете сестрички заприпкаха обратно към кухнята. Той ги проследи с поглед. Постоя за миг неподвижно и мълчаливо, после се върна в дневната. Приседна до Галвес и отново понижи глас.
— Някой друг да се е интересувал за тях? — попита той.
Галвес само поклати глава.
— Сигурен ли си? — настоя Ричър. — Някой да не ги наблюдава, някакви непознати лица да не се навъртат наоколо?
Галвес отново поклати глава.
— Можем да ти помогнем — каза Ричър. — Ако има проблем, ако някой ти досажда, само кажи и ние ще се погрижим да престане.
Галвес вдигна към него неразбиращ поглед. Ричър го гледаше право в очите. Той беше свикнал да разчита човешки погледи, а в тези две очи нямаше и капка гузност. Изглеждаха объркани, може би леко уплашени, но не гузни. Човекът не се опитваше да крие нещо. Нямаше никакви тайни от него.
— Е, добре — каза накрая Ричър. — Извинявай, че ти нарушихме спокойствието.
По обратния път той беше мълчалив и замислен.
Четиримата отново насядаха в заседателната зала. Сякаш тя беше единственото помещение в сградата с повече от три стола. Нили остави Фрьолих да седне до Ричър, докато тя се настани до Стайвесънт на отсрещната страна на масата. Фрьолих се обади по радиостанцията и й докладваха, че Армстронг се готви всеки момент да си тръгне от приема. Бил решил да съкрати участието си. Никой от поканените нямал нищо против. Те всякак бяха доволни. Ако се задържеше повече сред тях, примираха от щастие, че са в такава високопоставена компания; ако ли пък си тръгнеше на средата, цъкаха възхитено: какъв делови и зает човек, и все пак намери време да ни уважи! Фрьолих го проследи по радиостанцията, докато излезе от балната зала, прекоси кухнята, слезе от товарната рампа и се настани в лимузината. Чак тогава си отдъхна. Оставаше само кортежът да го откара с пълна газ до Джорджтаун, след което да го преведат през ръкава. Тя бръкна с ръка зад гърба си и намали леко звука на радиостанцията. После се облегна назад и вдигна поглед към другите; в очите й напираха въпроси.
— Нищо не разбирам — обади се Нили. — Значи има нещо друго, което повече ги плаши, отколкото безопасността на децата им?
— Че какво може да е това нещо? — попита Фрьолих.
— Зелени карти? Те законно пребиваващи ли са?
Стайвесънт кимна.
— Разбира се. Те са пълноправни служители на тайните служби на Съединените американски щати, както всички нас в тази сграда. Освен това ние следим банковите им сметки и всичко останало. Чисти са, поне доколкото знаем.
Ричър слушаше разговора, но съзнанието му блуждаеше другаде. Той разтри тила си с длан. Косата по врата му беше поизрасла след последното подстригване. Вече не беше толкова остра. Той погледна Нили. После мокета на пода. Беше сивкав, синтетичен, на релефни ивици. На острата халогенна светлина се виждаха отделни лъскави нишки. Във всеки случай мокетът беше безупречно чист. Той притвори клепачи. Мозъкът му работеше трескаво. Пред очите му като на екран премина видеозаписът от охранителната камера. Осем минути преди полунощ чистачите се появяват в кадър. Влизат право в кабинета на Стайвесънт. В седем минути след полунощ излизат. После девет минути чистят стаята на секретарката. Накрая, в дванайсет и шестнайсет минути, се изнасят по същия начин, както са влезли. Той отново прекара целия запис през съзнанието си, веднъж отзад напред и веднъж отпред назад. Всеки кадър. Всяко движение. И изведнъж отвори очи. Всички го гледаха вторачено, сякаш го бяха питали нещо, а той не бе отговорил на въпроса им. Той погледна часовника си. Наближаваше девет. Лицето му разцъфна в широка, доволна усмивка.