— Тоя Галвес отведнъж ми стана симпатичен — каза накрая той. — Изглеждаше толкова щастлив като баща. И тия кутии за сандвичи, наредени за другия ден. Хващам се на бас, че им ги правят с пълнозърнест хляб. И плодове им дават вероятно. Здрава, питателна храна.
Те го гледаха вкаменени.
— Аз бях дете на военни — продължи той. — Моята кутия за сандвичи беше стара кутия от патрони. На всички деца бяха такива. Навремето това се смяташе за много шик по базите. Аз моята си я бях надписал с червена боя, през шаблон. Майка ми не можеше да я понася. Казваше, че едно дете не бива да си играе с военен реквизит. Но иначе ми я пълнеше все с хубави работи за хапване.
Нили се облещи насреща му.
— Ричър, ние тук сме се събрали да обсъждаме сериозни неща, двама души са убити, а ти ни занимаваш с кутията си за сандвичи?!
Той кимна.
— Приказвам си аз за кутии, а си мисля за подстрижки. Вие забелязахте ли, че мистър Галвес наскоро бе ходил на бръснар?
— Е?!
— Същевременно, при цялото ми уважение към теб, Нили, си мисля и за задника ти.
Фрьолих щеше да го изяде с поглед. Нили се поизчерви.
— Как да разбирам това? — запита тя.
— Как ли? Ами например, че аз не вярвам за Хулио и Анита да има нещо по-важно от децата им.
— А защо мълчат тогава?
Фрьолих се наведе напред, затисна ухото си с пръст и се заслуша в радиостанцията.
— Отлично, момчета. Разбрано и край. — Тя вдигна глава и се усмихна. — Армстронг си е у дома. Най-после в безопасност.
Ричър отново погледна часовника си. Беше точно девет. Той се обърна към Стайвесънт.
— Може ли да хвърля още един поглед на кабинета ти? Сега, ако не възразяваш?
Стайвесънт го изгледа неразбиращо, но стана от стола и ги поведе по коридорите към задната част на етажа. Секретарското помещение беше тихо и пусто. Вратата към кабинета на Стайвесънт беше затворена. Той я отвори и натисна ключа на осветлението.
На бюрото имаше лист хартия.
Всички го видяха. Стайвесънт остана неподвижен секунда-две, после пристъпи към бюрото и се загледа в листа. Преглътна. Пое си дълбоко дъх и го вдигна.
— Това е факс от полицейското управление на Боулдър — каза той. — С предварителни резултати от балистичната експертиза. — Той се усмихна, видимо облекчен.
— А сега се съсредоточи и помисли — каза Ричър. — Така ли изглежда винаги кабинетът ти?
Без да пуска факса, Стайвесънт се огледа.
— Точно така.
— Значи всяка вечер чистачите го виждат точно в този вид, нали?
— Ами обикновено бюрото е празно — отвърна Стайвесънт. — Но извън това, да.
— Добре — каза Ричър. — Да вървим тогава.
Те се върнаха в заседателната зала. Стайвесънт се зачете във факса.
— Намерили са шест гилзи — каза той. — Деветмилиметрови „Парабелум“. Със странни следи от страничен удар на всяка гилза. Изпратили са ни скица.
Той плъзна листа по масата към Нили. Тя прочете написаното. Направи гримаса. Подаде листа на Ричър. Той разгледа скицата и кимна.
— „Хеклер & Кох“ МП5 — каза той. — Изхвъргачът така силно удря гилзата отстрани, че да не си наблизо. Превключвателят е бил поставен на откоси по три патрона. Два откоса, шест гилзи.
— Вероятно става въпрос за версията СД6 — каза Нили. — Щом не са чули нищо. Нелошо оръжие. Картечен пистолет. Доста е скъп, между другото. И не се намира лесно.
— Защо искаше да огледаш кабинета ми? — попита Стайвесънт.
— Не сме прави за чистачите — каза Ричър.
В стаята настана тишина.
— В какво точно не сме прави? — попита Нили.
— Във всичко — отвърна той. — Всичко, което си мислим за тях, е погрешно. Какво става, когато се опитваме да разговаряме с тях?
— Заинатяват се и не продумват. Сякаш говорим на стената.
Той кимна.
— И аз си помислих същото. Изпадат в някакъв вид стоически инат. И тримата. Почти в транс. Аз изтълкувах това като реакция на някакъв вид заплаха. Сякаш с мълчание се опитват да се предпазят от влиянието, което някой упражнява върху тях. Сякаш е въпрос на живот и смърт. Сякаш добре разбират, че нямат право и дума да продумат. Знаете ли какво обаче?
— Какво?
— Те просто не разбират какво ги питаме. Нямат представа. Не вдяват. За тях ние сме двама умопобъркани, които им задаваме невъзможни въпроси. А те са прекалено учтиви или прекалено уплашени, за да ни кажат да им се махаме от главата. Затова просто чакат търпеливо да свършим и да ги оставим на мира.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Помислете си, какво още знаем? На видеозаписа се виждат поредица от несвързани факти. Чистачите изглеждат леко уморени на влизане в кабинета, а сравнително отпочинали на излизане. На влизане са спретнати, на излизане малко пораздърпани. Освен това в кабинета прекарват петнайсет минути, а в секретарското помещение само девет.