— Обаче? — попита Фрьолих.
— Обаче записът след дванайсет е от съвсем друга нощ. Може да е отпреди две седмици, защото Хулио не е подстриган. В онази нощ са стигнали по-късно до тази част от сградата, затова и по-късно са привършили. Понеже в някое от предишните помещения са заварили голяма бъркотия. И много разпилян боклук, който е изпълнил торбата им. Затова и на излизане изглеждат някак по-енергични — защото са бързали да наваксат. Или пък защото не им е първа нощ от новата смяна, така че са се приспособили към режима на работа и са се наспали през деня. Така че на записа се вижда как влизат в кабинета в сряда вечер, а излизат през съвсем друга нощ.
— Но на записа е отбелязана вярната дата — каза Фрьолих. — Четвъртък сутрин.
— Защото Нендик се е подготвил предварително.
— Нендик ли?
— Техникът, който отговаря за видеокамерите — каза Ричър. — Аз допускам, че поне една седмица преди това е подготвил касета, която да показва датата от последния четвъртък. Или може би две седмици по-рано. Защото са му трябвали три възможни варианта на записа. Първо, чистачите влизат и излизат преди полунощ. Второ, влизат преди полунощ, а излизат след. И трето, влизат и излизат след полунощ. При това положение е трябвало да изчака, за да си набави и трите различни версии. В случай че му потрябва първата, тоест ако те влязат и излязат преди полунощ, той е бил готов да ни даде касета, на която след полунощ не се случва нищо. Но става така, че те пристигат преди полунощ, а си тръгват след това, така че ни е дал втората версия.
— Значи Нендик е подхвърлил писмото — каза Стайвесънт.
Ричър кимна.
— Нендик е вътрешната връзка. Не чистачите. Ако прегледаме истинския запис от онази нощ, положително ще видим чистачите да си тръгват малко сред дванайсет, а после, някъде преди шест сутринта, Нендик да се промъква през пожарното стълбище с ръкавици и писмото в ръка. Може би някъде между пет и половина и шест, за да не му се наложи да чака дълго да подмени лентата в магнетофона с предварително подготвената.
— Но на записа се вижда как аз пристигам сутринта на работа — каза Стайвесънт. — И секретарката ми също.
— Това е вече на третата касета. От шест нататък се връщаме на автентичния запис. Променена е само тази по средата.
Всички замълчаха.
— Нендик най-вероятно им е описал и камерите в гаража — каза Ричър. — За да доставят писмото в неделя вечер.
— Как успя да разгадаеш всичко това? — запита Стайвесънт. — По косата на чистача ли?
— Само донякъде. По-скоро, като си разсъждавах за задника на Нили. Тоя Нендик така се суетеше, като ни предаваше касетите, че изобщо не обърна никакво внимание на задника й. Просто сякаш не го забелязваше. А това според нея се случвало извънредно рядко.
Стайвесънт отново се изчерви, сякаш беше готов да потвърди противоестествеността на подобно недоглеждане.
— Според мен трябва да пуснем чистачите — каза Ричър. — После трябва да поговорим с Нендик. Той е единственият, който се е срещал с ония типове.
Стайвесънт кимна.
— И вероятно е заплашван от тях.
— Надявам се да е така — каза Ричър. — Иска ми се да вярвам, че не го е направил по собствено желание.
Стайвесънт използва личния си ключ, за да отвори стаята с видеомагнетофоните, като повика дежурния офицер за свидетел. Вътре се установи, че липсват десет последователни касети, все от полунощ до шест сутринта на дните преди въпросния четвъртък. Нендик ги бе отчел като бракувани поради негоден запис. После те взеха напосоки десетина касети от последните два месеца и изгледаха точно определени части от записите. В нито един случай чистачите не бяха прекарали в кабинета повече от девет минути. Стайвесънт се обади в ареста и нареди веднага да бъдат освободени.
Сега им оставаха три възможни пътя за действие: да извикат Нендик в службата под някакъв претекст, да изпратят агенти да го арестуват в дома му или сами да го навестят и да започнат разпита, преди да се е позовал на Шестата поправка, което щеше бездруго да усложни нещата.
— Предлагам да идем у тях още сега — каза Ричър. — Да използваме елемента на изненада.
Той очакваше да му възразят, но Стайвесънт само кимна с безизразен поглед. Изглеждаше блед и уморен. Като човек, който има проблем. Като човек, у когото се борят горчивото чувство, че е предаден от свои, и инстинктът към замазване на истината, типичен за вашингтонския бюрократ. Инстинкт, който беше още по-силен, щом ставаше въпрос за човек като Нендик, отколкото за някакви си там чистачи — дребни винтчета в голямата машина. Винаги можеше да вдигне рамене: Какво да ги правя!