Но с човек като Нендик работите стояха другояче. Той беше ключово звено в една организация, която нямаше право да допуска фалове поради небрежност. Затова Стайвесънт включи компютъра на секретарката си и откри адреса на Нендик. Беше в някакво предградие във Вирджиния, на петнайсет километра от мястото, където се намираха. След двайсетина минути бяха там. Той живееше на една тиха уличка с големи дървета в добре поддържан квартал. Цените на имотите не бяха особено високи, но не бяха и ниски. Пред гаражите имаше чуждестранни марки коли. Добре измити, макар и не всичките последен модел. Къщата на Нендик беше ниска, с покрив от кафеникави плочи и тухлен комин. Вътре беше тъмно, само в един от прозорците проблясваше екран на телевизор.
Фрьолих свърна в алеята и паркира пред вратата на гаража. Те слязоха и в студения нощен въздух се приближиха до входната врата. Стайвесънт сложи пръста си върху звънеца и не го вдигна, докато трийсет секунди по-късно в антрето не се запали. Ветрилообразният прозорец над входната врата засия в оранжево. Едновременно с това над главите им светна и жълт декоративен фенер. Вратата се отвори и на прага се появи Нендик. Беше още по костюм, сякаш току-що се бе върнал от работа. При вида им явно се парализира от страх, като че ли това поредно изпитание вече щеше да го довърши. Стайвесънт го изгледа, после го заобиколи и влезе вътре. След него Фрьолих. После Ричър и Нили. Нили затвори вратата след себе си и застана с гръб към нея като часови — леко разкрачена, с ръце отзад на кръста.
Нендик продължаваше да мълчи. Просто стоеше неподвижно, с омекнали колене, и гледаше тъпо пред себе си. Стайвесънт сложи ръка на рамото му, обърна го кръгом и го побутна към кухнята. Нендик не оказа съпротива. Стайвесънт влезе след него, натисна електрическия ключ и луминесцентните тръби над барплота запримигваха и светнаха една по една.
— Сядай! — каза му той, сякаш говореше на куче.
Нендик пристъпи напред и седна на едно от високите столчета до барплота. Не каза нищо. Само вдигна ръце и обгърна раменете си като човек, който има треска.
— Имената! — нареди Стайвесънт.
Нендик продължаваше да мълчи. Той полагаше видими усилия да не проговори. Погледът му блуждаеше към отсрещната стена. Една от луминесцентните тръби беше дефектна и не можеше да се запали. Само бръмчеше и нарушаваше тишината. Ръцете на Нендик затрепериха; той ги стисна под мишниците, за да ги спре. Започна да се люлее напред-назад на столчето, което проскърцваше под тежестта му.
Ричър се огледа. Кухнята беше приятно обзаведена. На прозореца имаше жълти карирани завески. Таванът също беше боядисан в жълто. Във вазите имаше цветя. Всичките увехнали, В мивката имаше натрупани чинии. Може би от две седмици. По някои се беше образувала плесен.
Ричър се върна в коридора и оттам мина в дневната. Телевизорът беше с огромен екран, но не последен модел. В момента предаваше някаква програма, съставена от документални полицейски видеозаписи на гонитби и всякакви други произшествия. Звукът беше намален почти до минимум. Едва чуто мърморене, но достатъчно, за да подсказва наситения драматизъм на ситуациите. Върху страничната облегалка на креслото срещу телевизора беше закрепен уред за дистанционно управление. На полицата над камината бяха наредени в редица шест снимки в месингови рамки. На всичките се виждаше Нендик заедно с някаква жена. Беше приблизително на неговата възраст, не красива, но достатъчно жива, одухотворена и привлекателна, за да може да мине за хубавичка. Последователността на снимките проследяваше семейната им история, от сватбата през две летни отпуски и няколко други неидентифицирани събития. Нямаше снимки на деца. А и къщата нямаше вид на място, където се отглеждат деца. Всичко беше стилно, съчетано по десен и цвят — дом за възрастни, зрели хора.
Върху дистанционното устройство на облегалката на креслото пишеше Видео, а не ТВ. Ричър се пресегна и натисна клавиша. Звукът от полицейска радиостанция моментално заглъхна и след секунда картината на екрана се смени с любителски запис на сватба. Нендик и жена му се усмихваха на камерата, подмладени с няколко години. Главите им бяха допрени една до друга. Изглеждаха толкова щастливи. Тя цялата в бяло, той — със строг костюм. На някаква ливада. Беше ветровито. Косата й се развяваше, чуваше се свистенето на вятъра. Младоженката имаше приятна усмивка. Големи ясни очи. Тя казваше нещо, което да се увековечи на записа, но от шума на вятъра не се разбираше нищо.