Мълчание.
— ФБР трябва да знаят — каза Нили. — Това, което става, вече не се отнася само до Армстронг. Имаме жертва на отвличане, която може да е мъртва или в голяма опасност. Това несъмнено попада под юрисдикцията на Бюрото. А също и на междущатската служба „Убийства“.
Над стаята отново се спусна мълчание. Стайвесънт въздъхна и огледа внимателно лицата на присъстващите — едно по едно, без да бърза.
— Добре — каза той. — Съгласен съм. Нещата отидоха твърде далеч. Те трябва да знаят. Бог ми е свидетел, че не го желая, но ще им кажа. Нека да ни се смеят, ако искат. Ще им поверя цялото разследване.
Мълчание. Никой не продума повече. Не бе останало нищо за казване. При създалите се обстоятелства това беше единственото правилно решение. Да потвърждават очевидността на казаното щеше да прозвучи като подигравка, а да му изказват съчувствие беше неуместно. От съчувствие се нуждаеше може би семейството на Нендик, както и семействата на двамата убити на име Армстронг. Но не и Стайвесънт.
— Междувременно искам цялото ни внимание да е съсредоточено върху Армстронг — каза той. — Повече от това не можем да направим.
— Утре той пак е в Северна Дакота — каза Фрьолих. — Още събрания на открито и спортни игри. На същото място както преди. Което не е особено добре обезопасено. Тръгваме в десет.
— А в четвъртък?
— В четвъртък е Денят на благодарността. Армстронг ще раздава печена пуйка в приют за бездомни тук, в столицата. Ще е открит отвсякъде.
Дълго време никой не продума. Стайвесънт въздъхна тежко и постави ръце с дланите надолу върху полирания плот.
— И така — каза той, — чакам ви тук в седем сутринта. Сигурен съм, че от Бюрото с голяма радост ще ни изпратят човек за връзка.
После той се оттласна от масата, изправи се на крака и тръгна към кабинета си, за да проведе съдбовните телефонни разговори, които щяха завинаги да сложат черна точка в професионалната му кариера.
— Чувствам се безпомощна — каза Фрьолих. — Бих желала да се намирам в по-активна позиция.
— Не си ли свикнала да играеш в защита? — попита той.
Намираха се в леглото й, в нейната собствена спалня.
Беше по-широко от леглото за гости. Пък и стаята беше по-хубава. И по-тиха, защото се намираше от задната страна на къщата. Таванът изглеждаше гладък, без никакви грапавини. Може би трябваше да го погледне при подходящ ъгъл на светлината, защото в тази стая слънцето грееше привечер, а не сутрин както в неговата. В леглото беше топло. Цялата къща беше топла, като уютен пашкул сред сивата, мразовита вашингтонска нощ.
— Нямам нищо против защитата — каза тя. — Но в ситуация като тази и атаката е защита, не е ли така? Само че ние просто изчакваме, докато обстоятелствата ни притиснат. След което им обръщаме гръб и бягаме. Ние единствено реагираме, не сме достатъчно нападателни, не се опитваме да разнищим ситуацията докрай.
— Имате си собствени следователи — каза той. — Като оня тип, дето само гледал филми.
Тя кимна. Той не видя това, но усети, че главата й се размърда върху рамото му.
— Да. От службата за анализ на охранителната дейност. Странна професия, наистина. По-скоро академична, отколкото практически приложима.
— Ти също можеш да направиш собствено разследване. Опитай няколко следи.
— Какви например?
— Ние сме отново в изходна позиция. Засега знаем, че Нендик се е парализирал от страх и е поддал. Трябва оттук да започнем. На твое място бих се концентрирал върху отпечатъка от палец.
— Не е картотекиран никъде.
— И в картотеките има пропуски. Базите данни непрекъснато се осъвременяват, добавят се нови файлове. Може би си струва да опиташ отново след няколко дни. И разшири периметъра. Пробвай и в други страни. Свържи се с Интерпол.
— Не вярвам тия типове да са чужденци.
— Може да са американци, които пътуват по света. Може да са били арестувани за нещо в Канада или в Европа. Или в Мексико, в Южна Америка.
— Може би… — каза тя.
— Трябва да провериш и дали в миналото някой не е изпращал заплашителни писма, подписани с палец. Дали има прецедент, така да се каже. Претърси базите данни. Откога датират най-ранните архивни файлове?
— От памтивека.
— Добре, тогава си постави условна граница от двайсет години назад. Праисторията не те интересува. Тогава и без това повечето хора са се подписвали с палец.
Тя се усмихна. Той го усети по лекото помръдване на бузата й върху рамото му.
— Защото не са имали азбука — добави той.
Тя не отговори. Беше дълбоко заспала и дишаше бавно, сгушила глава на рамото му. Той се намести леко и с гърба си усети едва забележима вдлъбнатина в матрака. Запита се дали не беше хлътнал още от тежестта на Джо. Известно време полежа неподвижно, после протегна ръка и загаси нощната лампа.