— И коя е тя?
— Тайните служби.
В стаята настана тишина. Никой не се обади повече. В този момент на вратата се почука. Беше дежурният. Той отвори и застана неподвижно в рамката.
— Току-що пристигна пощата — каза той. — Има нещо, което трябва да видите.
Положиха го върху заседателната маса. Беше познатият кафяв плик с капаче, предварително намазано с лепило, и с метална закопчалка. И със самозалепващ се етикет, отпечатан на принтер. Адресиран до: Брук Армстронг, Сенат на САЩ, Вашингтон. С ясен компютърен шрифт Times New Roman, получер. Банън отвори куфарчето си и извади чифт бели памучни ръкавици. Нахлузи ги на ръцете си — първо дясната, после лявата. Изпъна ги върху пръстите.
— Взех ги от лабораторията — обясни той. — За специални случаи. Не ви препоръчвам да ползвате найлонови. Ще се объркат следите от талка.
Ръкавиците пречеха. Той трябваше да хлъзне плика до ръба на масата, за да го вдигне. Хвана го с една ръка и се заоглежда за нещо, с което да го отвори.
Ричър извади керамичния нож от джоба си и го отвори с рязко щракване. Подаде му го с дръжката напред. Банън го пое и вкара острието под ъгъла на капачето. Прекара ножа от край до край. Острието разряза хартията, сякаш беше въздух. Той върна ножа на Ричър, хвана плика за двата ъгъла и ги притисна към средата, за да се разтвори. Погледна вътре. После го обърна и изтърси нещо на масата.
Беше единичен лист хартия формат А4. Плътна, гланцирана. Когато допря полираната повърхност на масата, листът се плъзна няколко сантиметра, преди да спре. Върху него на два реда, центриран, малко над средата на страницата, беше отпечатан въпрос. От четири думи с познатия шрифт: Хареса ли ви демонстрацията? Само последната дума беше на нов ред. Отделно от другите, тя сякаш придобиваше особено ударение.
Банън обърна плика и провери пощенското клеймо.
— Пак от Лас Вегас — каза той. — Пуснато е в събота. Не са ли твърде нагли? Да ни питат дали ни е харесала демонстрацията им три дни преди да я направят.
— Трябва да тръгваме — каза Фрьолих. — Самолетът излита в десет. Искам Ричър и Нили да пътуват с мен. Те са били вече там. Познават терена.
Стайвесънт вдигна ръка. Ричър не знаеше как да разбира жеста му. Или като Добре, или като Правете каквото знаете, а може би и Не ме занимавайте. Трудно беше да се каже.
— Искам съвещания по два пъти дневно — заяви Банън. — Тук, в тази стая. В седем сутринта и, да кажем, в десет вечерта. Става ли?
— Стига да сме в града — отвърна Фрьолих. Тя стана и се запъти към вратата. Ричър и Нили я последваха. По коридора Ричър я настигна и я хвана за лакътя; на първия ъгъл, вместо да завият вдясно, той я отклони вляво, към кабинета й.
— Потърси в базата данни — прошепна й той.
Тя си погледна часовника.
— Много е бавна…
— Ами сега просто се включи в системата и остави компютъра да си събира информация цял ден.
— Банън няма ли да направи същото?
— Вероятно ще го направи. Но още една проверка няма да ни навреди.
Тя се спря и помисли за миг. После решително закрачи към кабинета си. Включи компютъра. Базата данни на Националния център имаше сложен протокол. Тя зададе личната си парола и в съответното прозорче набра отпечатък от палец.
— Малко по-конкретно — обади се Ричър. — С тия ключови думи ще ти изплюе десет милиона случая, дето ще си ги биеш в главата.
Фрьолих върна курсора назад и написа отпечатък от палец + писмо + документ + подпис.
— Така добре ли е? — попита тя.
— За начало става — отвърна Ричър. — После ще конкретизираме въпроса още, ако се налага.
Фрьолих натисна клавиша „Търси“, твърдият диск зачегърта и прозорчето изчезна от екрана.
— Да вървим — каза тя.
Превозването на един вицепрезидент, заплашен с убийство, от столицата Вашингтон до славния щат Северна Дакота не е толкова просто начинание, колкото може би изглежда отстрани. За осъществяването му са нужни осем броя автомобили на тайните служби, четири патрулни полицейски коли, общо двайсет агенти, както и един самолет. За организиране на самото събитие на място са нужни още дванайсет агенти, четирийсет местни униформени полицейски служители, четири автомобила на щатската полиция плюс две киноложки единици, както се наричат. За да координира цялата операция, Фрьолих прекара цели четири часа в даване на инструкции и изслушване на рапорти по радиостанцията.
Тя остави личния си събърбан в гаража и се качи на един линкълн с шофьор, за да може да се концентрира изцяло върху задачата. Ричър и Нили пътуваха с нея отзад в лимузината, докато стигнаха до Джорджтаун и паркираха пред къщата на Армстронг. След трийсет минути към тях се присъединиха канонерката — колата с въоръжената охрана — и два събърбана. След още петнайсет минути брониран кадилак спря плътно до бордюра със задната си дясна врата, долепена до отвора на ръкава. Две патрулки на градската полиция със запалени сигнални лампи затвориха улицата между двете преки, пред и зад кортежа. Фаровете на всички коли бяха на дълги светлини. Небето беше оловносиво и преваляваше ситен дъждец. Двигателите на колите работеха, за да захранват отоплението; от ауспусите им струеше белезникав дим, който се стелеше на талази покрай бордюра.