Внезапно Фрьолих замръзна на място. Закри ухото си с една ръка. Вдигна другата с микрофона към устата си.
— Не се отдалечавайте от църквата — нареди тя.
После свали ръце надолу и разкопча палтото си. Разхлаби кобура с пистолета.
— Току-що ми се обадиха от щатската полиция, която извършва отцепването. Забелязали някакъв тип, който се движел пеша.
— Къде? — попита Ричър.
— Наоколо, в квартала.
— Описание?
— Няма.
— Колко полицаи са разставени наоколо?
— Над четирийсет, по целия периметър.
— Да се обърнат всички с лице навън. С гръб към тълпата. Да наблюдават близката околност.
Фрьолих се обади на началника им по радиостанцията и даде съответните нареждания. Погледът й опипваше внимателно терена.
— Оставям ви засега — каза тя.
Ричър се обърна към Нили.
— Огледай улиците — каза той. — Всички възможни пробиви, които бяхме набелязали предишния път.
Нили кимна и с бързи крачки тръгна към портала.
— В отцепването има пробиви? — запита Фрьолих.
— Като решето.
Фрьолих вдигна ръка към устата си.
— Веднага плътно до стената на църквата! — изкомандва тя. — Покритие от три страни. Шофьорите на колите, готови. Изпълнявай!
Тя изслуша отговора и кимна. Армстронг се приближаваше към камбанарията от срещуположната страна, в момента беше извън полезрението им, на около трийсетина метра от тях.
— Ти върви — каза Ричър. — Аз ще огледам църквата отвътре.
Фрьолих отново вдигна ръка.
— Задръжте го там. Веднага идвам.
Без повече приказки тя се насочи към поляната. Ричър остана сам до църковната порта. Той прекрачи в дворчето и се насочи към сградата. Зачака до масивната дъбова врата. Беше огромна, тежка, резбована, може би десет сантиметра на дебелина. С черни металически панти, обкована с дебели гвоздеи с грамадни глави, също боядисани в черно. Точно над вратата, на двайсет метра отвесно във въздуха, се издигаше камбанарията. На върха й имаше ветропоказател на метален прът и знаме. Ветропоказателят не помръдваше. Знамето висеше безжизнено. Въздухът беше абсолютно неподвижен. Студен и плътен, без полъх на ветрец. Идеален въздух, който се обвива мазно около летящия куршум и го носи като гальовна човешка длан по целия му път към целта.
След минута по чакъла се чу шум от стъпки и пред Ричър застана дребно човече с черно расо, което му стигаше до петите. Върху столата си беше наметнал кашмирено палто, а на главата си имаше кожена ушанка, завързана под брадата. Златни очила с дебели стъкла довършваха портрета. В ръката си клисарят стискаше огромна телена халка с един-единствен гигантски железен ключ. Беше толкова грамаден, че приличаше на реквизит от стара кинокомедия за средновековни тъмници. Той подаде ключа и Ричър го пое.
— Това е оригиналният ключ. От хиляда осемстотин и седемдесета.
— Не се бойте, ще ви го върна — каза Ричър. — А сега ме изчакайте на поляната.
— Мога да ви чакам и тук…
— По-добре на поляната — повтори Ричър.
Клисарят имаше широко отворени очи, които изглеждаха още по-големи през дебелите стъкла. Той се обърна и се затътри по алеята, от която беше дошъл. Ричър остана до вратата с огромния стар ключ в ръка. Пристъпи и вкара ключа в ключалката. Завъртя го. Нищо не се случи. Ключът не се помръдна. Той натисна с всичка сила. Пак нищо. Ключът беше като заварен за ключалката. Той опита бравата. Вратата се отвори. Изобщо не беше заключена.
Тежката дъбова врата се открехна на около една педя с жално скърцане на ръждясалите панти, което му се бе сторило много по-гръмко в пет часа онази сутрин. Сега глъчката на неколкостотин души до голяма степен го заглушаваше.
Ричър натисна вратата и я отвори докрай. Поспря се за миг и тихо пристъпи в полутъмното помещение. Сградата беше с проста дървена конструкция и сводест покрив. Стените отвътре бяха боядисани в слонова кост, но боята беше избеляла и напукана. Пейките за богомолци бяха протрити и излъскани от седене. Прозорците бяха с цветни витражи.
В края на кораба се намираше олтарът с издигнат амвон за проповедника. Отвъд амвона няколко врати водеха към служебните помещения в дъното на църквата. Като че ли им викаха ризници. Ричър не беше сигурен; не познаваше добре терминологията.
Той затвори плътно вратата и я заключи отвътре. Скри ключа в една дървена ракла, пълна с молитвеници. Пристъпи безшумно няколко крачки по централната пътека, спря се и се заслуша. Не се чуваше никакъв звук. Във въздуха се носеше застояла миризма на зима, старо дърво, прашни завеси и восък от свещи. Той продължи напред и провери една по една малките стаички зад олтара. Бяха три. Съвсем тесни, с дъсчен под. И празни, ако не се смятат купчините книги и църковни одежди, разхвърляни по пода.