Крадешком се върна до изхода. През вътрешната врата влезе в основата на камбанарията. Празно квадратно помещение с три въжета за камбаните, които висяха в средата. Към краищата на въжетата имаше пришити еднометрови избелели ръкави с бродерии, за да не се нараняват ръцете на клисаря от грубия коноп. По стените на помещението, спираловидно нагоре в мрака, се виеше дървено стълбище. Той се заслуша. Нищо. Заизкачва се безшумно нагоре. След три завоя стигна до тясна платформа покрай една от стените, от която право нагоре се изкачваше проста дървена стълба, закрепена с метални болтове за вътрешната страна на стената. Стълбата извеждаше до дървен капак в тавана, на около шест метра над главата му. Таванът беше от плътни дъски с три кръгли двайсет и пет сантиметрови дупки за въжетата. Ако горе имаше някой, той можеше да подслушва и наблюдава през тях какво става под него. Ричър знаеше това от опит. Само преди няколко дни той се бе крил в помещението с камбаните, докато кучетата душеха и нервно пристъпваха отдолу.
В подножието на стълбата той спря и отново се ослуша. Като се стараеше да не издава звук, извади керамичния нож от джоба на якето си, после свали якето и сакото на костюма и ги пусна безшумно на платформата. Първото стъпало изскърца силно под крака му и той веднага пренесе тежестта си върху следващото. То също изскърца.
Ричър спря. Пусна едната си ръка и погледна дланта си. Черен пипер. Същият черен пипер, който беше посипал върху стъпалата преди пет дни, беше още по тях. Като че ли малко размазан — може би от собствените му стъпки, докато бе слизал, или от обувките на полицаите, които бяха претърсвали камбанарията след него. Или от някой друг? Той спря. После се изкачи още едно стъпало нагоре. Стълбата отново изскърца.
Ричър се закова на място. Оценка на обстановката. Намираше се върху скърцаща стълба на пет и половина метра под капака на таванско помещение. При това невъоръжен, ако не се смята едно джобно ножче с осемсантиметрово острие. Пое си дъх. Отвори ножчето и го стисна между зъбите си. Протегна ръце и се хвана за надлъжните греди на стълбата, колкото можеше да стигне по-нагоре. После с рязко движение се изхвърли като пружина към тавана. Останалите пет метра до капака преодоля за три-четири секунди. Когато стигна най-горното стъпало, той се закрепи с един крак и една ръка на стълбата и протегна тяло в откритото пространство. С пръсти, опрени в тавана, се опита по евентуалното помръдване на дъските да разбере дали над главата му има някой. Дъските бяха неподвижни. Горе нямаше никой.
Със свободната си ръка той повдигна капака на два пръста от пода и после го пусна да се затвори от тежестта си. Пак опипа дъските. Никакво движение. Никакво помръдване, никакви вибрации. Изчака трийсет секунди. Отново нищо. Тогава се пресегна, отметна капака рязко нагоре и с един скок се намери в помещението с камбаните.
Те си висяха безмълвно на местата. Три на брой, всяка с отделно въже, преметнато през голямо дървено колело на оста й. Бяха сравнително малки, черни, излети от чугун. Нямаха нищо общо с величествените бронзови шедьоври, които красяха катедралите на стара Европа. Най-обикновени, неугледни селски камбани, в тон с най-обикновената история на тази глуха провинция. През процепите на капаците струеше слънчева светлина и хвърляше бели напречни ивици върху метала. Ако не се смятаха камбаните, помещението беше съвсем празно. Всичко изглеждаше, както го бе оставил преди пет дни.
Но не съвсем.
Гладката повърхност на праха по пода беше нарушена. Имаше необясними следи. От обувки, колене и лакти. Които определено не бяха неговите отпреди пет дни. Нямаше никакво съмнение. И освен това във въздуха, на границата между сетивата и подсъзнанието, се долавяше лека миризма. На смес от човешка пот и нервно очакване, от оръжейна смазка, полирана стомана и нови месингови гилзи. Той се извърна встрани и миризмата вече я нямаше, сякаш не е била. Застана замислен до металните камбани, дори ги докосна с върховете на пръстите си, като да ги молеше да споделят с него своята тайна.
През капаците нахлуваха шумове и ивици слънчева светлина. Той чуваше гласовете на хората, скупчени в основата на камбанарията, на двайсет метра под него. Пристъпи към прозореца и надникна през процепите. Капаците бяха от плоски дървени летви, наклонени под около трийсет градуса надолу. През тях се виждаха само задните редици на тълпата. В огромната си част тя беше извън ъгъла му на зрение. Виждаха се и полицаите, които охраняваха периметъра около поляната — на трийсетина метра един от друг, с гръб към него и с лице към оградата. Виждаше се и сградата на училището, а също и колите от кортежа, които търпеливо чакаха със запалени двигатели на паркинга до портала. От ауспусите им се стелеше бяла пара. Виждаха се и околните къщи. Виждаха се много неща. Мястото беше добро за стрелба. Ъгълът беше малко ограничен, но пък на стрелеца му трябва само един миг.