Той погледна нагоре. Над главата му имаше още един капак, към който водеше друга стълба. Покрай стълбата минаваха дебелите медни кабели на гръмоотвода. Бяха зеленясали от годините и влагата. При предишното си идване той не бе обърнал внимание на тази стълба. Мисълта да прекара осем часа на открито в студа му се бе сторила прекалена. Явно стълбата и капакът се използваха за излизане на покрива при смяна на знамето. Ветропоказателят и гръмоотводът като нищо си бяха горе от годината на построяване –1870, — но знамето със сигурност не беше. Най-малкото, защото оттогава към Съюза се бяха прибавили доста нови звезди.
Той отново захапа ножа със зъби и се закатери по стълбата. Беше висока три метра и половина. Дървото скърцаше и се огъваше под тежестта му. Той стигна до половината и спря. Ръцете му бяха върху страничните греди. Лицето му беше на нивото на най-горните стъпала. Те бяха много стари и покрити с прах. Освен на отделни места, където прахът беше идеално избърсан. Има два начина за изкачване по стълба. Или се държиш за страничните греди, или се хващаш отгоре за всяко стъпало. При втория начин на всяко второ стъпало би трябвало да остава следа от лявата, а на останалите — от дясната ти ръка. Той изви шия и погледна надолу, към стъпалата, които вече бе изкачил. После нагоре — към тези, които му оставаха. По всички се забелязваха точно такива следи — някой се бе хващал отгоре ту с лявата, ту с дясната ръка. Някой се бе качвал тук преди него. Неотдавна. Преди ден-два. Или преди час-два. Може би клисарят, за да закачи изпрано знаме. А може би не.
Той застина неподвижен на стълбата. През щорите до него достигаше възбуденото дърдорене на тълпата. Вече беше над нивото на камбаните. Леярят беше изписал инициалите си с неравни букви от разтопен калай върху горните им части, където тялото на камбаната изтънява. Някой си А. Х. Б.
Той се протегна нагоре. Допря върховете на пръстите си до тавана. Но този път таванът над главата му беше от яки дъбови греди, най-вероятно облицовани с олово отвън. Масивни като камък. Някой горе можеше да скача и да танцува върху тях, и пак нямаше да се усети. Той изкачи още две стъпала. Вече не можеше да стои изправен, затова се приведе напред, приклекна и изкачи последното стъпало. Сега капакът лежеше върху плещите му. Можеше да се предполага, че ще е много тежък. Като нищо беше дебел колкото покрива, вероятно също отвън с оловна облицовка, издадена встрани като на капандура, за да не пропуска дъжд. Той се обърна и потърси с поглед пантите. Бяха железни. Леко ръждясали. Сигурно заяждаха.
Без да изпуска от зъбите си ножа, който вече беше влажен от дъха му, той си пое дълбоко въздух и с мощен тласък на раменете и бедрата си отхвърли капака нагоре. Капакът падна с трясък, а Ричър с един скок се намери на покрива, под ослепителната слънчева светлина. Грабна ножа от зъбите си и се претърколи, охлузвайки лице в грубата повърхност. Покривът наистина беше облицован отвън с оловни плочи, потъмнели и поочукани след сто и трийсет зими на природните стихии. Той изправи тялото си нагоре и се извъртя в пълен кръг на колене.
Нямаше никой.
Покривът беше оформен като плитка тераса, открита отгоре, с плътен парапет, висок около деветдесет сантиметра.
Подът беше издигнат в средата като основа за ветропоказателя, гръмоотвода и пилона на знамето. Отблизо и трите пръта изглеждаха огромни. Оловната изолация бе поставяна на дебели листове, оформени на място и запоени с калай по шевовете. В четирите ъгъла имаше улуци за дъждовната вода.
Ричър запълзя на четири крака по ръба. Не искаше да се изправя. Боеше се, че някой от агентите долу може да го забележи и преди да е разбрал какво става, да му тегли куршума. Подаде леко глава над парапета. Потрепери от студа. Армстронг беше в подножието на кулата, на около двайсет метра под мястото, където се намираше той. Новият сенатор стоеше неотлъчно до него. Шестимата агенти бяха сключили идеален кръг около тях. Изведнъж с периферното си зрение забеляза раздвижване в далечината. Неколцина полицаи тичаха през поляната към някаква точка близо до отдалечения ъгъл на заграденото пространство. Гледаха нещо на земята, после един по един се извъртаха и говореха в портативните си предаватели. Той отново погледна надолу и забеляза Фрьолих, която си пробиваше със сила път през тълпата. Показалецът й беше долепен за слушалката в ухото. Тя вече тичаше право към полицаите.