— В града съм — продължих да обяснявам. — Всеки, който ме наблюдава, ще знае, че не съм на път. Пак работя по случаи както обикновено, а това не беше така само преди две седмици.
— Тя би била наясно с всичко това, ако е хакнала сървъра на КЦК.
— Луси казва, че не е.
— Не ми пука какво казва Луси. Това не значи, че е вярно. Не и когато имаме предвид за кого говорим.
— Ако базата данни на КЦК е хакната, и то от Кари? — отвърнах. — Тогава — да. Тя знае всичко за това къде съм, кога съм там и защо.
— Календарът ти и всичко друго е в дигитален вид.
— Именно. Но Луси казва, че базата данни на КЦК е в безопасност. — Проверих огледалата за обратно виждане и се стреснах от един събърбън със стъкла тъмни като маската на Дарт Вейдър.
Зловещият джип сякаш се бе появил от нищото и бе паркиран зад нас; беше с изключени фарове и без сирена. Шумът от двигателя бе заглушен от бурята и буботенето на дизеловия мотор на моя ван.
— Трябва да ги пусна в къщата, а ти остани нащрек — каза Марино, докато вратите на събърбъна се отваряха едновременно.
Отвори вратата и подаде цигарата си под дъжда, за да я угаси. Хвърли мокрия фас в бутилката от вода.
— Няма да седя тук сама. — Отворих и моята врата. — Няма да чакам тук сама, докато ти си вътре.
— Няма да се отклоняваш — каза Марино и слезе да посрещне тактическата група.
Бяха в пълно бойно снаряжение. Носеха очила за нощно виждане и бойни шлемове. На гърдите си имаха бойни пушки M-4 със зелени лазерни мерници, които се виждаха само в инфрачервения спектър.
— Не се отделяй от мен — каза ми троснато Марино.
Командирът на групата с прякора Аякс беше млад и едър. Беше привлекателен по плашещ начин, с квадратна челюст, хладни сиви очи и къса тъмна коса. На дясната му буза видях кръгъл белег, зараснала рана, вероятно от куршум. Той почти не ме погледна, докато подаваше на Марино черен плик за боклук, в който имаше нещо. Нямаше го обичайното остроумничене, нито дразненето и бърборенето.
Никой не се усмихваше и планът беше прост. Екипът щеше да провери къщата и да се увери, че вътре е безопасно, а ние щяхме да останем отвън. Това би трябвало да отнеме петнайсет минути, но зависеше какво ще намерят и ние щяхме да ги последваме до входа. Прекрачихме единствената жълта лента за отцепване на местопрестъпления и на верандата Марино си бръкна в джоба за ключ с етикет на доказателство. Заключващата система започна да издава сигнал в мига, в който отключи вратата.
— Това поне е добре — коментира той, когато лошата миризма отново ни посрещна. — Изглежда, че никой не е влизал в къщата, откакто бяхме тук, освен ако някой не е знаел кода на алармата.
Затвори вратата зад нас: тя се хлопна и ни обгърна хладна неподвижност, нарушавана единствено от тиктакането на часовници. Четиримата полицаи пъргаво и леко тръгнаха по главния коридор и нагоре по стълбите, разделиха се по двойки, оръжията им бяха готови за стрелба. Оставиха ни с Марино сами. Той остави на пода куфарите ни с инструменти за обработка на местопрестъпления и отвори черния найлонов плик. Извади от него сгъната тактическа униформа и остави и нея на пода.
И от двама ни капеше вода. Около подгизналите ми боти бе започнала да се образува локва. Стоях до затворената врата. Когато бяхме тук сутринта, не бях чула часовниците.
ТИК ТАК ТИК ТАК
Огледах изправената стълба, тъмната засъхнала кръв, която бяхме маркирали с оранжеви флагчета, които леко се вееха от студения въздух, който духаше от отдушниците. Заслушах се в глухия шум на дъжда по каменния покрив. Часовниците ми проглушаваха ушите.
ТИК ТАК ТИК ТАК
Тиктакаха силно и притеснително. Огледах парчетата стъкло от крушките и старинния кристален абажур, които трябваше да повярваме, че Шанел Гилбърт бе счупила, когато изгубила равновесие и паднала. Очакваше се да приемем точно това. Или пък не? Трябваше ли да бъдем измамени? Трябваше ли да се усетим, че сме измамени? Може би отговорът беше — и двете. Всичко казано и нищо от това. Вдигнах очи към сребристата основа на полилея и двете празни фасонки. Спомних си за липсващата крушка от стопа на вана. И пулсът ми се усили още малко. Заслушах се в часовниците.
ТИК ТАК ТИК ТАК ТИК ТАК