Стъклените парченца проблясваха, призрачната синя следа от реактива, който бях напръскала тази сутрин, беше изчезнала. Върху белия мрамор пак нямаше нищо, все едно нищо не се бе случило. Марино бе включил климатиците преди да тръгнем и ми бе студено, почти треперех в подгизналите си дрехи. Закрачих и за малко да не се позная в бароковото огледало вдясно от входната врата. Погледнах жената в него; тя също ме гледаше от стъклото с излющена амалгама в начупена тук-там позлатена рамка от стилизирани листа.
Взирах се в отражението си все едно беше на непознат — от късата ми руса коса капеше вода; косата ми бе полепнала по черепа ми и от това чертите ми бяха станали още по-натрапчиви, отколкото си ги представях. Очите ми бяха по-тъмносини, тревожно сини, което ми напомни за напрегнатото ми настроение. Виждах напрежението в мускулите на челото си и около стиснатата си уста. Тъмносините ми работни дрехи с избродиран герб на КЦК бяха мокри и полепнали по мен. Приличах на клошарка, на привидение. Отдалечих се от огледалото.
Вниманието ми се зарея покрай стълбището към всекидневната. Разбрах какво бе имал предвид Марино, когато бе казал, че Шанел Гилбърт или някой друг е имал необичайни интереси. От двете страни на дълбоката каменна камина имаше стари чекръци с трикраки дървени столчета. Имаше един и до дивана. Видях пясъчните часовници и дебелите свещи по полицата на камината и по масите, преброих часовниците. Бяха поне шест. Стенни часовници, часовници на дървени поставки, настолни часовници. От мястото, където бях застанала, виждах бледите им кръгли циферблати. Орнаментираните стрелки на всички показваха 1 и 20.
— Забеляза ли часовниците тази сутрин? — попитах Марино, докато се ослушвах за други звуци в къщата. Не чувах тактическата група. Мъжете бяха толкова тихи, сякаш изобщо ги нямаше. Чувах само духащия вятър и часовниците.
ТИК ТАК ТИК ТАК
— Забеляза ли ги — повторих. — Защото аз не, а би трябвало.
— Не помня. Но тогава се случваха много неща. — Марино бе застанал между стълбището и вратата под него, която водеше към мазето.
— Сигурна съм, че щях да ги забележа. Изненадана съм, че не съм.
В отговор Марино погледна към тавана и се заслуша. Дясната му ръка бе върху пистолета. Виждах, че си мисли същото, което и аз. Аякс и неговият екип бяха тихи. Прекалено тихи. Ако нещо им се бе случило, ние щяхме да сме следващите. Усетих известно примирение с това, дълбоко потиснато чувство, което не допусках често на повърхността и за което не мислех. Но се бе появило. Беше ми познато. Не беше остро, тъжно или неприятно чувство, по скоро неохотно мълчаливо съгласие, че мога да държа съдбата в ръце като череп и без да трепна да я гледам в очите.
„Не можеш да ме унищожиш, ако не ми пука.“
Този ден можеше да ни е последният и ако така бе писано, така да бъде. Щях да предотвратя всяко лошо нещо, ако ми бе по силите. Това бе мисията на моя живот. Освен това знаех как да приемам окончателността, да се предам пред това, което не мога да променя. Не исках да умирам. Но отказвах да се страхувам от това. Чаках го без ужас, защото няма логика в това да преживяваш една трагедия преди тя да се е случила.
— Истината е — каза Марино, докато аз чаках и се ослушвах, — че не помня да съм чул часовници, но ги видях, докато обикалях. Съвсем сигурен съм, че всички показваха различни часове — добави и предчувствията ми се усилиха, докато чаках това, което щеше да се случи всеки миг.
Нещо щеше да се случи. Или вече се бе случило.
— Наистина го забелязах, когато бях във всекидневната — продължи Марино. — Не можех да повярвам на всичките странни щуротии вътре, чекръците, малките кръстове, направени от железни пирони и червен конец, пясъчните часовници. И колкото повече си мисля за това, докторке, не мога да се закълна, че часовниците работеха.
— Сега работят, а старинните часовници трябва да се навиват ръчно. И трябва непрекъснато да се нагласяват, ако не са точни. — Ослушвах се за това, което се случваше около нас, и чувах само духащия вятър и часовниците.
— Някой е влизал тук — каза Марино.
— Точно това искам да кажа.
— Някой, който има ключ и кода за алармата.
— Вероятно.
— Не е вероятно. Абсолютно вярно е, освен ако не говорим за призрак, който може да минава през стени. — Беше ядосан. Гледаше телефона си.
33.
Трябваше да се махаме. Стоях до входната врата и се ослушвах за тактическата група. Не долавях гласове или отваряне и затваряне на врати, нямаше дори скърцане на пода. Само вятърът и дъждът и часовниците. Погледнах моя. Тактическата група обикаляше къщата от точно шест минути. Мъжете сякаш бяха изчезнали.