ТИК ТАК ТИК ТАК…
С Марино трябваше да излезем навън в бурята. Беше по-безопасно, отколкото да стоим тук, или поне така го чувствах, докато гледах широкия му гръб, обърнат към мен. Говореше с някого по телефона, друга жена, доколкото разбирах. Дадох си сметка, че се е свързал с охранителната фирма на Шанел Гилбърт.
— Ще го повторя — каза Марино — и ще го запишем.
Имаше предвид, че аз ще го запиша. Извадих бележник и химикалка от дамската си чанта, което пак ме накара да се сетя за пистолета си. Извадих и него и го сложих върху куфарчето с инструментите.
— Пусната е в десет и двайсет и осем тази сутрин — каза той на жената от другата страна на линията, която наричаше „скъпа“, — и не е имало никаква активност до един и двайсет и пет след обед, когато аз я спрях.
След това той затвори и каза:
— Как можем да обясним нещо подобно? Пускам алармата, когато излизаме в десет и двайсет и осем, след това я спрях, когато влязохме сега. С други думи, никой освен мен не е докосвал охранителната система през последните три часа. Тогава как по дяволите някой е влязъл и е навил часовниците? Добре че си с мен, иначе щяха да кажат, че аз съм го направил.
— Не би могъл и това е абсурдно — отвърнах.
— Сигурна ли си, че няма друго обяснение защо чуваме часовниците сега, а не сме ги чули по-рано?
— Какво друго обяснение би могло да има?
— Но алармата трябва да е спирана и пускана. А не е. Така че как са били навити?
— Мога само да ти кажа, че точно това се е случило след като бяхме тук.
— Може би има друг начин да се влезе, в смисъл като се избегне охранителната система. — Беше неспокоен, оглеждаше се и се ослушваше, а аз мислех за заключената врата към мазето отвън до цветната леха.
Спомних си ръждясващия корпус на „Мерседес“ на дъното на морето. Струваше ми се, че потъналият кораб и вратата към мазето са едно и също. Портали към зъл свят. Портали към унищожението и смъртта. Портали към окончателната ни съдба. Зачудих се дали на вратата към мазето има аларма и дали тя е свързана със системата. Ако не, някой можеше да е влязъл в къщата оттам. Без да има нужда от кода и без да има запис за влизане и излизане.
— Ако имаш ключ — започнах, — можеш да влезеш в къщата през вратата към мазето отвън или поне в мазето, предполагам.
— Ако имаш ключ, няма ли да имаш и проклетия код на алармата и да не ти се налага да влизаш в къщата оттам?
— Не е задължително.
Той извади глока от кобура на колана на мокрите си бермуди и каза:
— Чудя се дали пък икономката не се е върнала да бърника. Може би знае начин да влезе, без да включва охранителната система. Промъкнала се е и докато е била тук, е навила и часовниците.
— Защо да го прави?
— Навик. Хората правят странни неща, когато са разстроени. Или може би е луда. — Очите му бяха широко отворени, пистолетът му сочеше надолу покрай крака му. — Като погледнеш всичките тези неща тук, се сещаш за психичноболен или за някоя лоша магия.
Нищо от това не ми бе привлякло вниманието сутринта. Бях тръгнала внезапно и не можех да спра да мисля за видеата „Покварено сърце“ и за това как ме накараха да се почувствам и да действам. Бях шокирана. Заплашена. Гневна. Тъжна. Но най-вече завладяна от усещането за спешност. Прекалено много бързах да изхвърча оттук.
Ако бях имала време да поогледам, сигурно щях да се зачудя дали Шанел Гилбърт не е имала психически проблеми или дали не е била почитателка на езическа религия. И двете биха могли да я направят уязвима пред хищник като Кари. Заслушах се за някакъв звук от тактическата група. Нищо не чувах.
И тогава телефонът на Марино звънна с птича песен, която за миг обърка и двама ни.
— Какво става, Лейпин? — каза той гневно в мига, в който разбра кой е. — Да, добре, съжалявам да го чуя, но не ми дреме дали си болен, или не. Звуча като от гробница? Ами познай защо. Защото съм в гробница. Във фоайето съм, в което една дама бе намерена мъртва тази сутрин, помниш ли? Току-що дойдохме с докторката да довършим работата, защото се оказа, че е убийство. И познай какво? Периметърът не беше отцепен и подкреплението ми го нямаше никакво. И познай още какво? Рейндж ровърът на Шанел Гилбърт вече не е в къщата. Чу ме. Не. Не се правя на интересен. Няма го на алеята, където го видях преди три часа. Оказва се, че някой е влизал в къщата, докато ни е нямало. Може би същият човек, който е взел колата… Разбира се, че не е Хайд. Той няма как да влезе.