Гледаше ме, докато слушаше и говореше. Разговорът не бе започнал никак добре и ставаше все по-зле. Виждах вътрешната борба на Марино в очертанията на тежката му челюст. Бях сигурна, че Кари си играе с нас и ни прави да изглеждаме посмешища, глупаци. Можех да си представя как се забавлява, самодоволната й усмивка и смеха й. Бяхме насред кошмар, който тя бе създала, защото тя така правеше, докато почтените хора се опитваха да си живеят живота и да си вършат работата. Ние бяхме тук според план. Не нашият план. Нейният план.
— И нямаш представа — каза Марино на Лейпин по телефона. — Не си говорил с него, а когато си го видял за последно, не ти е дал никакъв повод да мислиш, че има някаква работа, трябва да ходи някъде? Да се сещаш за някаква причина да спре да отговаря по радиостанцията и телефона? Да, както ти си направил. И си у дома? Ами много добре, защото всеки миг ще имам точните координати на местонахождението на телефона ти. Правилно ме чу. Извинявай, приятел. Но така става, когато изчезвате.
Не беше точно така. Марино преувеличаваше. Използването на клетките на мобилните оператори за определяне на местонахождението не е сто процента надеждно. Може да даде отклонение от трийсет километра, а и повече, и зависи от софтуера, топографията, времето и колко трафик се обработва от транслиращите центрове във всеки един момент. Но това не спираше Марино да опита. Ако не нещо друго, поне пингването на телефона е блъф, с който да сплашиш заподозрян и да го подтикнеш към самопризнание.
— Ето какво знаем. — Марино вече говореше на мен, докато се навеждаше да събуе мокрите си маратонки. — Лейпин твърди, че с Хайд тръгнали със своите си коли оттук, докато ние сме били още вътре. Това трябва да е станало около десет и десет или и петнайсет. — Шарките на чорапите се бяха отпечатали върху белите му глезени.
— Аз ги видях да тръгват. — Толкова ми беше студено, че бях започнала да треперя, докато стояхме до предната врата мокри до кости. — Заедно с щатски полицай Вогъл. Около петнайсет минути преди да тръгнем с теб.
Слушах него, но се ослушвах и за тактическата група. Как можеше едри мъже с тежко снаряжение да са толкова дяволски тихи? Предупрежденията идваха бързо и ясно. Не трябваше да сме в къщата. Но бяхме влезли и ето ни сега тук. Бяхме в безопасност. Не спирах да си повтарям, че не бихме могли да сме в по-голяма безопасност — нали с нас бяха спецченгета, но продължавах да се чудя как е възможно да не издават нито звук. Бяха тихи като котки. Не чувах нищо, нито стъпки, нито гласове, и сърцето ми започна да бие по-силно.
Нещо се бе случило. Изведнъж в съзнанието ми изникнаха двамата гмуркачи на полицията — ярко и ужасяващо, увиснали с главите надолу в корпуса на потъналата баржа.
Казваха се Рик и Сам. Представих си мъртвите им млади лица, маркучите на кислородните им бутилки, които се люшкаха покрай тях, косата им, която плуваше в кафеникавата тъмна вода, очите им, които се взираха, без да мигат, иззад шнорхелите. Нямаше мехурчета. Регулаторите не бяха в устите им.
Спомних си неверието си, наелектризиращата експлозия на адреналин, когато осъзнах, че виждам от черните им неопрени да стърчат стрели. Само преди минути двамата бяха живи и здрави, весело си провериха гмуркаческата екипировка един на друг, скочиха от кърмата на яхтата и изчезнаха под повърхността. Аз се шегувах с Бентън, че ще си показват значките под водата, за да са сигурни, че никой няма да ни притеснява и да пречи на мисията ни. Имахме подводен ескорт. Имахме подводна сигурност.
А след това те бяха мъртви на морското дъно, убити от засада, приклещени в капан, а аз така и не успях да си обясня какво ги е привлякло към онзи отвор и в тъмната вътрешност на корпуса. Защо бяха влезли? Кари някак си ги беше примамила. Може би е била вътре и е чакала с харпуна, сляла се с ръждивия метал, после е изскочила от нищото. Надявах се, както правя винаги. Надявах се, че не са страдали, докато кръвта им е изтичала и са се давели. Усетих вътрешен конфликт. Мислите ми ставаха все по-гръмогласни и яростни и се опитваха да надвикат часовниците.
БЯГАЙ ОСТАНИ! БЯГАЙ ОСТАНИ! БЯГАЙ ОСТАНИ! БЯГАЙ ОСТАНИ!
— На Лейпин му било станало лошо, заболяла го глава, гърлото му дращело — каза Марино, а аз се насилих да го слушам.
„Внимавай!“