— Прибрал се да си вземе лекарство против настинка и не си направил труда да съобщи по радиостанцията. Поне така твърди. Преди няколко минути най-накрая се обадил, че е болен и си тръгва.
БЯГАЙ ОСТАНИ! БЯГАЙ ОСТАНИ! БЯГАЙ ОСТАНИ! БЯГАЙ ОСТАНИ!
— Какво точно е знаел Лейпин, когато двамата с Хайд са си тръгнали? — попитах.
— Че Хайд отива за кафе и до клозета и след това ще се върне, за да отцепи периметъра с жълта лента. Бързал, защото искал да го направи преди да завали.
— Освен ако някой друг не е опънал лентата пред предното стълбище, по всичко личи, че го е направил той. Започнал е и после изведнъж си е тръгнал. Погледни на другата страна, ако обичаш — казах и разбира се, Марино погледна право към мен. — Обърни се. Не ме гледай. — Започнах да си разкопчавам ризата.
Свалих я, след това махнах и подгизналите си обувки, мокрите си чорапи и спортни панталони и ги оставих на пода на безопасно разстояние от кръвта и счупеното стъкло. Униформените панталони, които бе донесла тактическата група, бяха толкова големи, че можех да ги обуя, без да им свалям ципа. Прегънах колана, за да го стегна малко. Сложих и черната риза, която ми бе огромна в раменете и кръста. Памучната тъкан бе нова и твърда. Поне имах достатъчно джобове за пълнители за пистолет, химикалки, фенерчета, ножове, въобще каквото можеше да ми потрябва, помислих си с ирония. Погледнах се в огледалото. Униформата ми висеше отвсякъде и си личеше, че не е моя.
Не изглеждах наистина заплашително без бронежилетка, каска, очила за нощно виждане и автомат или поне пистолет с повече от шест патрона. Можех само да се надявам, че ако някой лош ме види, няма да ме застреля, защото ще предположи, че съм опасна. Но не такава исках да бъда точно в този момент.
— Е, Лейпин изведнъж се разболя благодарение на теб — каза Марино, който стоеше с гръб към мен и търсеше нещо в телефона си.
— Защо благодарение на мен? — Седнах на студения мраморен под и си обух мокрите обувки без чорапи, а върху тях сложих найлонови калцуни, за да не оставям мокри следи из къщата.
— Ти каза на Вогъл нещо от сорта, че няма ваксина за тетанус, а той може би просто е имал магарешка кашлица. Лейпин беше там и чу и на това аз му викам силата на внушението. Изведнъж и той се почувствал болен. — Марино си обуваше подгизналите маратонки. Телефонът му пак звънна.
От това, което чух, останах с впечатлението, че е неговият човек от телефонния оператор. Дълго време Марино само слушаше. Говори много малко. Виждах, че това, което му казват, никак не му помага. Или не разбираше колко му помага, или не го смяташе за достоверно.
— Това е лудост — възкликна той, когато затвори. — Пингнахме телефона му…
— Телефонът на Хайд.
— Да, Лейпин не ни интересува. Знаем къде е, скатал се е от работа вкъщи. Последното обаждане на Хайд е от девет и четиридесет и девет тази сутрин, докато все още е бил в къщата — каза Марино. — От разпечатката се вижда, че обаждането е минало през клетка със същите координати като на тази къща.
— Не разбирам — казах.
— Не разбираш, защото тук очевидно няма клетка. Не съществува. — Марино повиши глас, беше объркан. — С други думи, обаждането на Хайд е минало през фалшива клетка, вероятно симулатор, устройство за проследяване на телефон. В днешно време са толкова компактни, че можеш да си ги носиш в колата, в куфарче или дори да ги скриеш някъде в къщата.
— Тези устройства се използват от лоши хора. — Замислих се за Луси и за това колко много исках да мога да говоря с нея. Тя би знаела какво представляват тези устройства за проследяване. Вероятно можеше да ми каже какво точно се е случило на това място и кой е шпионирал или прихванал комуникациите и защо.
— Но и полицията го ползва — казах на Марино. — Имаше много спорове доколко ченгетата трябва да разчитат на подобни устройства, за да прихващат информация, да проследяват хора и в някои случаи да заглушават радиосигнали.
— Точно така. Работи и по двата начина. Шпиониране и контрашпиониране — каза Марино. — Можеш да проследиш някого и да прихванеш информация или да използваш същото устройство, за да се предпазиш да не те проследят теб. Бентън би трябвало да знае дали ФБР са шпионирали този имот.
— Щом казваш.
— Но предполагам, че няма да ти каже.
— Вероятно няма. — Подадох на Марино сухите дрехи с размер XXL. — Преоблечи се. — Хвърлих му и найлонови калцуни.
34.