Възпитано извърнах поглед, докато той сваляше мокрите си дрехи и ги пускаше на пода до моите. Отново си помислих колко безмилостни са местопрестъпленията. Не можехме да получим никакво лично пространство, да пием вода или да ползваме тоалетната. Не можех да ползвам сушилнята за дрехи, кърпа от банята, дори не можех да седна на някой стол.
— Докато чакаме, можем да започнем. — Марино вдигна ципа на униформения панталон, който му бе точно по мярка.
— Не мисля, че е разумно. — Навих си ръкавите, за да не ми пречат. — Ако изненадаме тактическата група, като нищо ще ни застрелят. Предлагам да останем тук, докато те не ни кажат.
— Нищо няма да ни се случи, ако се ограничим със стаите, които вече са проверили. Все още няма да се качваме горе или да слизаме в мазето. — Марино застана първо на единия си крак, после на другия, за да обуе калцуните. — Не и докато те не минат през тях.
Закачи глока на колана си, пъхна радиостанцията в един от задните джобове, а телефона си в другия и взе куфарчето с набора за обработка на местопрестъпления. Излязохме от фоайето, минахме покрай стълбището и влязохме в претъпканата с ужасяващи антики всекидневна. На чамовия под имаше килими в ярки десени. През мен премина нещо като сеизмичен трус.
Вниманието ми бе приковано върху шестте обредни свещи в семпли стъклени свещници върху лакираната червена ниска масичка. Не бяха палени. Не бяха прашни и изглеждаха нови. Наведох се към тях и усетих познатия мирис на жасмин, тубероза и сандалово дърво. Разпознах мускус и ванилия, богатия еротичен аромат на „Аморверо“, което на италиански означава „истинска любов“, парфюма запазена марка на хотел „Хаслър“ на върха на Испанското стълбище в Рим, където Бентън ми бе предложил брак преди осем години.
Имах парфюм „Аморверо“, както и балсам и лосион за тяло от същата марка. Той винаги ми ги купува за рождения ден и сега помирисах аромата в тази къща. Подуших си китките, за да съм сигурна, че не идва от мен, макар да знаех, че няма как да е така. Тази сутрин не си сложих от него.
— Какво помирисваш? — попитах Марино.
Той подуши и сви рамене.
— Стара къща, може би цветя. Но носът ми е запушен от всичкия прах тук. Сякаш къщата е била затворена от много време. Не забеляза ли?
— Не разпознаваш ли нещо?
— Какво?
— Това, което описа като мирис на цветя. Не ти ли е познато?
— Да. Мирише ми малко на парфюма ти. — Той се приближи към мен и ме подуши.
— Защото е същият аромат, но в момента не съм с него. Освен това не е много разпространен.
Бентън го поръчваше от Италия.
— Казваш ми, че това е твоят специален парфюм. — По обръснатата глава на Марино изби пот. — И близките ти знаят това.
— Точно това казвам — отвърнах. И той мислеше същото, което и аз.
— Като часовниците — каза Марино. — Тази сутрин минах през тази стая и съм сигурен, че часовниците не цъкаха. Не ги чух. Не помня да съм виждал и свещите или да съм помирисал нещо друго освен прах.
— Свещите не са палени. — Посочих една на страничната маса. — И ако вдигна една от тях — направих го, докато говорех, — няма покапал восък, няма кръгъл отпечатък в праха на масата. Сякаш са сложени тук скоро, а стаята не е чистена от доста време.
Очите на Марино се стрелкаха наоколо, часовниците тиктакаха, а дъждът барабанеше по покрива по-силно, после по-бавно, после пак се изливаше като потоп. Вятърът виеше и стенеше, а аз се ослушвах за тактическата група. Включих два алабастрови лампиона и един полилей и те светнаха със слаба светлина. Вековните картини с пейзажи, строгите портрети и стените с дъбова ламперия бяха също толкова тъмни, стаята беше мрачна.
Пред тухлената камина имаше дантела със сложни мотиви и не виждах никакви признаци, че камината някога е била палена. Не долавях тежкия остър мирис на горели дърва и сажди. Не виждах дърва и това ми се стори тъжно. Дори и в слънчев ден би било. Нямаше телевизор, не виждах звукова система или тонколони, нямаше списания или вестници. Не че можех да си представя да чета тук или да поседна с приятел.
Стаята беше огромна и пуста и докато стоях и се оглеждах, долових слаба смесица от други миризми. Прашна тапицерия. Нафталин. Прах имаше по всяка повърхност, прашинки летяха и в лъчите на лампата на тавана. Съмненията ми в икономката на Шанел Гилбърт ставаха все по-големи.
Всекидневната не беше ползвана, нито чистена отдавна. Казах го на Марино, докато крачех към менажерията от старинни сребърни фигурки на животни, наредени на една масичка.