Спрях до камината, за да погледна часовниците при библиотеките от двете страни на голямото каменно огнище, пълни с подвързани с кожа книги.
— Става въпрос за властова игра — казах му. Той бе клекнал до куфарчето с инструменти и го отваряше. — При нея винаги става въпрос за власт. Тя това обича. Властта я възбужда сексуално и я движи. Няма нужда да си профайлър, за да се сетиш за това.
Марино извади малко шишенце с етикет „ацетон“ и се върна при малката масичка до дивана от черешово дърво с черни кожени възглавници. Взе сребърната риба-кутия.
— Да се надяваме, че не е бомба. — Почти се шегуваше. — Ако е, значи трябва да се целуна отзад за сбогом. — Извади камера.
— И аз, между другото.
— Някой е залепил капака и не мисля, че го е направил много отдавна. Искам да знам защо. — Започна да снима кутията. — Другият вариант е да повикаме сапьорите. Може би Аманда Гилбърт ще иска да гледа. Да видим какво друго можем да направим, за да я накараме да си покаже главата.
Бръкна в куфарчето за прах за отпечатъци от пръсти и четки. Аз оглеждах старите книги, докато той проверяваше сребърната кутия за скорошни отпечатъци от пръсти. Намери само един размазан. Взе проба за ДНК и ставаше все по-гневен и по-агресивен. Чувстваше, че го манипулират и му се подиграват. Знаех кога у Марино се трупа напрежение и че всеки момент ще избухне.
— Значи смяташ, че е тя. — Той гневно скъса един пакет с тампони. — Вече няма съмнения. — Това не беше въпрос. Той ми казваше, че няма съмнения. И наистина нямаше. Знаехме го.
— Да — отвърнах.
— И си го мислиш цял ден.
— Не ми излиза от ума, откакто започнах да получавам видеата. — Взимах книги от полиците, отварях ги, търсех някакви знаци, че са значели нещо за някого. — Мисля, че изводът с кого си имаме работа беше очакван.
— Но обикновено се обаждаш на Бентън. — Марино потопи тампона в ацетон. — А с изключение на онова обаждане, когато тръгвахме от къщата на Луси, не си се свързвала с него. Не и дори преди да разбереш, че той е горе в хеликоптера. Изолираш го от всичко.
Не дадох отговор или обяснение. Нямаше да обсъждам Бентън с него. Продължих да разглеждам миришещите на мухъл книги, които до една бяха странни и мистериозни. Риболов с мухи. Ловни кучета. Градинарство. Каменна зидария през XIX век в Англия. Попадала съм на подобни колекции в домове, обзаведени от интериорни дизайнери, които купуват старинни книги на метър.
— По-голямата част от това, което виждаме, е безлично — информирах Марино, но той бе разсеян. — Освен пясъчния часовник, чекръците, свещите, железните кръстове и часовниците — добавих, но той не ми обръщаше внимание. — Те не са част от декора. Но ми се струва, че са събрани по някаква причина и че вероятно символизират нещо. — Не казах нищо повече.
Марино бе отворил сребърната кутия и вървеше към мен. Лицето му бе тъмночервено от гняв. Държеше и двете половини на кутията в една ръка, като бе насочил главата на рибата в обратна на нас посока. Сложи пръст пред устните си в същия миг, в който чух раздвижване в главния коридор.
— Изглежда, е четяла странни книги. — Марино дрънкаше безсмислици, като ми даваше знак, че има проблем. Бяхме говорили в тази къща неща, които не биваше да говорим. Бяхме обсъждали случая и някой ни бе подслушвал. Много добре можех да си представя кой.
— Не мисля, че някой е четял тези книги — добавих към безсмислената дискусия, докато малкото черно устройство в рибата-кутия продължаваше да ни записва.
Очите всъщност бяха дупчици за обектива на миникамерата и за микрофона. Спомних си за електрическата острилка в стаята на Луси в Куонтико. Спомних си дракона в каменната й градина и гранатовите очи с поглед на Мона Лиза, които като че ли ме следяха. Усетих как настръхвам, въпреки че се държах сякаш нищо не се е случило.