— Ако не използва пак телефона си, няма да получим никаква друга информация — каза Аякс. — Ако не пратиш съобщение, няма сигнал и няма как да те намерим. Необичайно е, че не е използвал телефона си през последните три часа. Освен ако не е болен, обезвреден или на място, на което е трябвало да го изключи, все щеше да го използва за нещо.
— Стига бе — каза Марино.
— Сигурен ли си, че телефонът му не е тук? — попита едно от другите ченгета. — Дали не е възможно да го е изпуснал или да го е оставил и той сега да не е с него? Не го видяхме никъде. Но това не значи, че не е тук. Какво става, когато набереш номера му?
— Праща ме директно на гласова поща, все едно е изключен или батерията му е паднала. — Марино пак набра номера на Хайд. — Гласова поща както и преди.
— Пуснато е съобщение, че го издирваме заедно с колата му — каза Аякс. — Всички го търсят. Ще повикам подкрепление за този периметър, та да не ви е самотно.
— Няма да останем още много. — Марино прибра телефона си. — Докторката иска да се разходи из по-важните стаи и след това се махаме. Искам подкреплението да остане на място, докато не намерим Хайд и докато не разберем какво се е случило с рейндж ровъра на жертвата. Никой неупълномощен да не пристъпва в имота, нито в къщата, докато аз не позволя.
— Ясно — отвърна Аякс. — Знаеш къде да ме намериш.
С Марино ги гледахме как си тръгват. Изчезнаха по коридора покрай стълбището, после във фоайето. Чаках да чуя затварянето на входната врата. Едва долових звука от запалването на джипа им. Усещането, че отново сме сами, ме връхлетя с всичка сила, усетих празнотата и тишината, когато Марино се върна във фоайето. Остави запечатания хартиен плик и други доказателства край вратата.
— Чу го какво каза — припомних му. — Ако има едно скрито устройство, значи има още.
— Не бих бил толкова сигурен. Готова ли си? — Той затръшна капака на работното куфарче и го взе.
Излязохме пак в коридора. Следващата дясна врата водеше към трапезарията, малка, с нисък таван, масата бе направена от стара врата и около нея имаше осем груби стола с кафява кожена тапицерия. От тавана висеше полилей от „Тифани“. Огледах мрачните пасторални платна под специално направеното за тях галерийно осветление. Картините бяха от седемнайсети и осемнайсети век, английски и холандски. Чиниите в старинния английски бюфет от XVIII век бяха от много стар китайски порцелан. Отново забелязах почерка на интериорния дизайнер.
Пердетата от бледа златиста дамаска бяха пуснати върху плъзгащите се френски прозорци. Дръпнах тежката копринена тъкан и видях тесен страничен двор, обграден с ограда от ковано желязо. Локвите от дъжда бяха като малки езера, тревата бе посипана с розови листенца като с конфети. Оградата продължаваше с висок гъст жив плет в задната част на имота. Забелязах отделни тухли и големи камъни, намек за руини, вероятно от външна постройка от по-ранна и по-изискана епоха. Помислих си за хората от Нова Англия и как строят около останките от миналото. Но никога не се отървават от тях.
Тогава го чух пак. Приглушено тупване. Сякаш някой бе затръшнал врата на долния етаж, в мазето.
— Какво беше това, по дяволите? — Ръката на Марино се стрелна към пистолета му. — Остани тук — нареди ми той, сякаш изобщо щях да го послушам.
— Няма да стоя никъде сама в тази къща. — Последвах го. Той отвори вратата, през която го бях видяла да влиза тази сутрин, и светна лампите.
— Проверявам — каза тихо.
— Точно зад теб съм.
Дървените стълби, които водеха надолу, бяха много стари, стените бяха каменни. Струваше ми се, че се спускам във вътрешността на стар английски замък. Слизах бавно и внимавах с крака си. Въздухът беше хладен. Помирисах прах. Долових промени в светлините и сенките, сякаш облаци минаваха пред слънцето. Но нямаше слънце. Мазето бе под земята и нямаше прозорци.
— Какво се движи? — попитах Марино. — На стената има светлина, която леко се движи.
— Не знам. — Той вървеше пред мен с изваден пистолет.
След десет стъпала имаше площадка. Още четири и се озовахме в празно пространство без прозорци със стени от камък и хоросан. Видях арки с колони, груб каменен под, покрит с тръстикови рогозки. Таванът бе висок като на пещера и от него на сплетени въжета висяха керамични фуниевидни лампи. Тази най-близо до вратата към двора леко се люлееше.