Тихо се взирахме в нея, след това в двойната дървена врата, която бе посивяла от тази страна, бе пребоядисвана много пъти и забелязах мокри следи по нея. В някакъв момент докато беше валяло, беше отваряна. Беше на над метър над земята и до нея се стигаше по каменна платформа, която бе напълно суха и съвсем чиста. Забелязах, че ключалката е нова и ключът е в нея. На пръв поглед на вратата нямаше аларма. Марино я бутна с покрития си с найлон крак. Тя не помръдна. Той вдигна очи към лампата, която едва доловимо се клатеше, сякаш бутната от дух или от течение.
— Това, което чухме току-що, не беше затварянето на тази врата — реши той. — Ако някой току-що е излязъл през нея, няма да е заключена. Не и ако ключът е още в ключалката. И вътре щеше да влезе дъжд. Щеше да има вода и пръст от лехата.
Не и ако някой бе почистил след това обаче.
Марино държеше глока в дясната си ръка, дулото сочеше надолу. Тръгна към друга врата, нормална врата, боядисана в бяло. Изкачи четирите стъпала към нея.
— Заключена и затворена. — Кракът му, обут в найлон, изшумоля по камъка, докато той се връщаше при мен. — Не знам защо лампата се люлееше, освен ако нещо не я е блъснало или не е прелетяло покрай нея. Вероятно тук има прилепи.
— Определено чухме затваряне на врата, и то повече от един път днес. Да не казваш, че и за това са отговорни прилепите? — попитах и точно тогава телефонът ми иззвъня. Изненадах се, че има сигнал тук долу.
Погледнах дисплея. Беше Джен Гарейт. Паркираше на алеята. Казах й да се видим до кофите за боклук от източната страна на къщата.
— Защо има ролка с жълта полицейска лента в цветната леха до голямата дървена врата? — попита тя.
— Не се приближавай до фасадата на къщата — казах й. — Да се срещнем точно където ти казах. И не докосвай нищо.
Вдигнах над главата си една найлонова лабораторна престилка като чадър и излязох на площадката. Дъждът беше силен, но вече не чак толкова, небето бе започнало да просветлява на юг.
Застанах пред отворената врата. Надявах се, че ако сме навън, няма да бъдем подслушани от някакво устройство, скрито в къщата. Нищо друго освен това не можех да направя и не за първи път се тревожех за камери и други шпионски джаджи, които стават все по-разпространени и лесни за използване. Напоследък винаги, когато работех на местопрестъпление, имах едно наум, че това, което правим и казваме, може да бъде видяно и от друг.
Джен Гарейт слезе от джипа, който бе паркирала пред моя ван. Беше с дъждобран. Тръгна към мен; цопаше с гумените си ботуши, сякаш това бе някакво страхотно забавление. Беше превъзбудена. Докато си разменяхме ключовете, усетих напрежението в мокрите й пръсти.
— Не влизай в задното отделение на вана, освен за да извадиш пакетираните доказателства — казах. Не бях дружелюбна; нямах намерение да я пускам в къщата.
Тя това искаше. Очевидно бе, че отчаяно иска да влезе.
— В първия шкаф са — обясних й делово. — Занеси ги на Ърни, след като оставиш вана в зоната за доказателства. Той ще поеме нещата нататък.
— Трябват ми повече подробности какво се е случило. — Дългата й тъмна коса бе вързана отзад, сините й очи се взираха изпод бейзболната й шапка покрай мен в кухнята.
— Дадох ти информацията, която ти е необходима засега.
— Ще се радвам да вляза и да помогна — каза тя. — Сигурно е сложно, иначе нямаше да се върнеш, след като вече си идвала тук днес. Марино с теб ли е?
— Дали е с мен? — Това бе моят начин да й напомня, че не бива да ме разпитва.
— Ей, не ме занасяй, знам, че е с теб. — Дразнеше ме, и то нарочно. — Чух го по радиостанцията. Как се казва онзи полицай, когото търсиш? Хайд като „Доктор Джекил и мистър Хайд“? В Туитър съобщиха, че кеймбриджката полиция го търси, че има бюлетин до всички, защото изчезнал от радара и не могат да намерят и колата му. Знаеш ли какво се е случило?
— Не съм слушала радиостанцията. Ти ми кажи. — Не отговорих на въпроса й и не ми харесваше начинът, по който продължаваше да гледа покрай мен и да се приближава към отворената врата.
— Мога да довърша тук с Марино, а ти да се върнеш. — Не ми предлагаше, а ми нареждаше, и усетих как неприязънта ми към нея се усилва.
Джен Гарейт е хубава по начина, по който са хубави лошите момичета. На около трийсет и пет, със смугла кожа и закръглена фигура, която обича да показва. Когато кандидатства за работата, не се замислих много за татуировките и готическите й бижута, нито за оскъдните й прилепнали дрехи, но не това бяха истинските ми проблеми с нея. Това, срещу което се противопоставях и което ненавиждах, беше натрапчивостта и театралниченето й. Всичко, което правеше, бе мотивирано от някакъв неин ексхибиционизъм. Можеше да копае останки от скелет или да вади труп от реката и някак си успяваше да го превърне в секси спектакъл.