— Моля те, откарай вана, както ти казах — казах й, — и се надявам скоро да се видим с теб и всички останали.
Тя продължаваше да стои на горното стъпало в дъждобрана си, който бе тъмносин, с жълт надпис „криминолог“ на гърба. На лицето й се появи лукава самодоволна усмивка.
— Съжалявам да чуя това за Луси — подметна, но аз не реагирах.
Правех се на глуха, но чух тежките стъпки на Марино, докато той влизаше в кухнята.
— Какво искаш да кажеш с това, че съжаляваш да чуеш за Луси? — попитах спокойно Джен, сякаш в момента нищо на тази земя не ме притесняваше.
— Ами чух, че хеликоптерът, който летял тази сутрин над къщата й, не е бил нейният.
— И къде си чула това? — попитах. Марино вече бе зад мен в кухнята.
Влязох и застанах до него; двамата бяхме на сухо, а нея оставихме под дъжда.
— Луси загазила ли е? — Джен се взираше в Марино. — Все пак имам право да знам. Имам предвид, че дори ти имаш право да знаеш, Пийт. Няма значение, че вече не си в КЦК. С Луси сте много близки. Така че ако е загазила пред федералните, не мислиш ли, че трябва да знаеш? Че всички свързани с нея трябва да знаят?
— Какво те кара да мислиш, че е загазила? — попита той.
— Бостънската полицейска спешна радиомрежа.
Бостънската полицейска спешна радиомрежа включваше над сто различни местни институции, щатската полиция и ФБР. Не можех да си представя защо нещо, касаещо Луси и нейния имот, би трябвало да бъде предавано по нея.
— Знам, че ФБР са пратили хеликоптер, и беше съвсем очевидно къде — обясни Джен. — Голямото имение на Луси в Конкорд.
— О, нима? И защо федералните ще говорят за свой тактически хеликоптер по радиомрежата? — Марино я изгледа злостно. — Би трябвало да са на честотата на контрола на въздушния трафик.
— Не говореха федералните, а ченгетата от Конкорд. Оплакаха се и от вана. — Това последното го каза на мен. — Блокирала си кола на ФБР или нещо подобно. Очевидно патрулка от Конкорд е проверила защо хеликоптерът лети над къщата на Луси, говореше се и за нашия ван, който блокирал кола на ФБР.
— Стига бе! — каза подигравателно Марино. — И знаеш ли какво? Не сме длъжни да отговаряме на въпросите ти. Трябва да тръгваш.
— Не задавам въпроси. Казвам неща, които очевидно не знаете.
— Нямаме нужда от помощта ти.
— Може би не сте достатъчно умни, че да я поискате. — Тя се взираше предизвикателно в него, а аз не можех да повярвам какво се случва.
Той затръшна вратата в лицето й. Последното, което видях, бе как устата на Джен Гарейт увисва, докато тя се опитваше да протестира.
36.
Старата поговорка, че си това, което ядеш, при мен има патологични измерения. Мога да кажа много за хората по това, което има в бюфетите и боклука им. С Марино вече претърсвахме кухнята, а аз го предупредих за Джен. Не беше за първи път и вероятно нямаше да е за последен. Празната кофа за боклук беше точно там, където я бяхме оставили, в нея нямаше найлонова торба, вътрешната пластмасова част бе вдигната достатъчно високо, че да държи капака отворен.
— Просто ми се иска да не правиш така — казах му.
— Знаеш ме. Винаги съм честен. — Той затвори едно чекмедже с ръкавици за горещи съдове и кърпи за чинии.
— Моля те, не й давай причина да съди КЦК, да го нарича враждебно работно място например, защото хора като теб са й треснали вратата в лицето. Не ми пука дали е честно.
— Не я харесвам и не защото е на моето място.
В хладилника видях минерална вода и сокове, бяло вино, масло и подправки. Спомних си стомашното съдържимо на Шанел. Изглежда, бе яла морска храна, яхния или супа, малко преди да бъде убита. Но не виждах свежи зеленчуци като чушки и лук или друго, което да предполага, че е готвила нещо подобно, а нямаше и кутия за поръчка за вкъщи.
Започвах да се чудя за изчезналия боклук. Споменах го завоалирано на Марино, като си давах сметка, че всяка дума може да се подслушва. Дадох му да разбере, че не виждам нищо, което да подсказва, че е яла или готвила. Единственото изключение бяха прясно изстисканите сокове. Имаше пет стъклени бутилки с тъмночервена смес. Отворих едната и помирисах джинджифил, лют червен пипер, зеле и цвекло. Силно се съмнявах, че тази люта напитка може да се намери в някой магазин в Кеймбридж, и отново си спомних, че тази къща е на по-малко от три километра от моята. Нямаше и десет минути път до работата ми. Възможно бе с Шанел Гилбърт да сме пазарували, зареждали колите си с гориво и получавали услуги на едни и същи места.