— Много такива сокове се доставят от фирми вкъщи — казах на Марино. — Но този специално не съм го виждала по магазините.
Той взе бутилката с тъмен червен сок и огледа етикета. Името на фирмата беше „1-Октен“. Хрумна ми, че шишетата са като онези, които бях видяла на задната седалка на рейндж ровъра.
— Никъде няма адрес на компанията, няма срок на годност. Етикетите сякаш са правени на принтер, домашни. — Върна бутилката на рафта, свали си ръкавиците и бръкна в джоба за телефона си. — Потърсих я в Гугъл, нищо. Няма такава фирма. Идиотско име. Може би са имали предвид октан? Нещо като високооктаново гориво или високооктанова храна?
— Или като 1-Октен-3-1 — предположих аз. — Молекулното съединение, което заедно с други неща придава металическия мирис на кръвта.
— Кръв?
— Специално в тази смес има много цвекло, което обяснява тъмния червен цвят. Като кръв, насъщната течност на живота. В цвеклото има много желязо, а желязото е това, което помирисваме, когато кръвта докосне кожата ни. 1-Октен е странно, да не кажа безвкусно име за храна.
— Може Шанел Гилбърт да го е правила сама. Както вече казах, прилича на домашно бутилиран сок.
— Тогава би трябвало да намерим сокоизстисквачка, кухненски робот, блендер. Не виждам нищо подобно в кухнята.
— Може да си е падала и по вампири освен по окултните глупости, които са навсякъде — каза той саркастично.
— Изглежда, че тя или някой друг е бил веган на безглутенова диета. — Вече гледах в бюфета й. — Нищо от брашно. Няма сирене, риба или месо в хладилника и фризера. Много билкови чайове и хранителни добавки. Нищо, което може да се развали, с изключение на сока.
Не смеех да му кажа за съдържимото на стомаха на Шанел Гилбърт. Веганите биха се въздържали от скариди и друга морска храна, но изглежда това бе последното, което тя бе яла, преди да бъде убита. Дали предната вечер бе излизала на ресторант? Дали храната й е била доставена или донесена от човек, когото е познавала? Имаше ли остатъци от последното й хранене в липсващия боклук? Дали наистина е била веган? Не изказвах на глас тези въпроси. Не исках никой, който ни шпионира, да получи като подарък подробности от аутопсията.
Извадих плик за доказателства от куфарчето: реших да взема бутилка от червения сок, защото той не се връзваше с контекста. Беше пресен. Нищо друго не беше. Изглеждаше сякаш никой не е живял тук от доста време и въпреки всичко някой беше. Виждах противоречащи си неща. Долавях смесени сигнали.
Изведнъж часовниците зазвъняха едновременно. Беше три следобед. След това се чу говор по радиостанцията.
Марино увеличи звука и нагласи честотата. Докладваха за бой, случващ се в момента, на паркинга на Норт Пойнт Булевард.
— Двама бели младежи, вероятно малолетни, в последен модел червен джип. Единият е с бейзболна шапка, другият е със суичър с качулка, очевидно пияни, крещят си пред колата… — каза диспечерът и една патрулка отговори, че е наблизо, след това още една.
Марино изключи радиостанцията и каза с въздишка:
— Хайде да приключваме.
Излязохме в коридора. Беше с чамово дюшеме, вероятно оригиналната настилка на къщата. Стените бяха шпакловани и по тях имаше още стари мрачни английски картини. Една врата водеше към библиотека с дъбова ламперия, превърната в галерия с подводни снимки, осветени от старинни огледални лампи, които бяха електрифицирани. Полиците за книги бяха от пода до тавана и бяха натъпкани със старинни томове в кожени подвързии, най-вероятно купени като част от декора. Стоях на прага и правех обичайното си „внимателно разузнаване“, както го наричаше Луси.
Огледах тъмните дървени греди на белия шпаклован таван, печката на дърва, вградена в дълбоко каменно огнище. Подът бе покрит с тръстикови рогозки точно като мазето и между два прозореца със завеси имаше инкрустирано писалище от махагон. Компютърът, който бил на него, бил занесен в лабораториите, осведоми ме Марино.