Отидох до масата. Беше три метра дълга, с паркетен плот и сложно резбована основа. В центъра й имаше празна кристална гарафа, няколко малки чаши и още един тиктакащ часовник — беше от черупка на костенурка, позлатен, с пъстър емайл, вероятно от края на осемнайсети век, беше също така музикален. Погледнах моя. Беше точно три часът и четири минути. Часовникът бе синхронизиран с останалите.
— Имаше ли други знаци, че Шанел Гилбърт е работела тук? Какво друго имаше на бюрото й? — Започнах да разглеждам поставените в рамки снимки на морски костенурки, скатове и баракуди.
Имаше също така лъчеперки, рак, розов стромбус и каменен костур голиат край сенчести корпуси на потънали кораби. Водата имаше ярки зелени и сини нюанси, а от повърхността през нея проникваше слънчева светлина.
— Оттук взехме компютъра, Мак Про десктоп. — Марино ме наблюдаваше как оглеждам подводните сцени, ярко огрени от огледалните лампи. — Плюс телефона й. Имаше и рутер, но нямаше смисъл да го взимаме, както и телевизора и друга електроника. Не и тогава.
— Ами лаптоп, айпад или някакво друго устройство?
Той поклати глава и аз се зачудих кой няма лаптоп или айпад напоследък. Но не го обсъдихме. Не бързах, разглеждах внимателно морските същества и потъналите плавателни съдове и тогава от най-тъмните дълбини на душата ми се надигна друго лошо предчувствие. Постепенно ми стана ясно, че това, което гледам, ми е познато.
Вгледах се още по-внимателно и започнах да разпознавам пръснатите останки на гръцкия кораб „Пелинайон“, потънал през Втората световна война. Знаех за „Хермес“, „Съзвездие“ и много други корабокрушения в Бермудския триъгълник. Където се бях гмуркала много пъти. Където бях простреляна на 15 юни. Точно преди два месеца.
— Не каза нищо за тези. — Показах му снимките. Не исках да звуча обвинително, но не можех да се сдържа.
Където бях простреляна.
— Картини с крави, снимки с риби. — Марино сви рамене и се огледа. — Голяма работа.
Където бях простреляна!
— Гмуркачката тук. Тук. Тук… — Разхождах се и сочех, а дясното ми бедро пулсираше. — Не е ли една и съща? Не е ли Шанел Гилбърт?
Жената изглеждаше млада и в добра форма, в дебел черен неопрен с две бели райета около дясното бедро. Плавниците и шнорхелът й бяха черни, косата й бе кестенява.
Тогава забелязах ципа. Спрях стресната. Зарових се в паметта си за онова, което бях видяла на видеото, записано от камерата в шнорхела ми. Спомних си двете бели райета на крака на неопрена, който Бентън бе носил, докато се опитваше да сложи регулатора в устата ми.
Как можех да съм сигурна, че е бил Бентън? Той казваше, че ми е помогнал да изляза на повърхността. Не бях имала причина да се съмнявам в него до днес, до тази минута. Представих си онова, което Луси бе пуснала в дървената къщичка до водата. Истината бе, че не можех да идентифицирам гмуркача на видеото. Не можех да се закълна, че е Бентън, не бях забелязала и ципа на неопрена му. Но на тези снимки виждах неопрен, който изглеждаше същия като онзи, който бях видяла днес, и ципът му беше отпред. На повечето са отзад и имат дълга връвчица за издърпване, за да можеш сам да го затвориш.
Циповете на гърдите са относително нови. Някои хора ги предпочитат, защото неопрените не са толкова ограничаващи, когато нямат ципове по цялата дължина на гърба. Свързвах предните ципове със специалните части, с полицията и армията и никой от неопрените, които имахме с Бентън, не се закопчаваше отпред. Значи човекът на видеото не беше той! Не беше съпругът ми от ФБР! Не знаех кой е бил и защо, нито дали гмуркачката, която виждах сега на тези снимки в библиотеката на Шанел Гилбърт, ми е спасила живота, а сега бе мъртва.
Огледах внимателно всички снимки. Прецених, че жената на тях е средна на ръст, около 60 килограма. Гледаше право в камерата. Продължих да сравнявам този образ с това, което бях видяла по-рано. Почти бях сигурна, че са една и съща личност, но когато преглеждах тялото сутринта, косата бе толкова кървава, че бе трудно да се каже какъв цвят е. Носът бе счупен, очите бяха толкова подути, че се бяха затворили. Снимката на шофьорската книжка на Шанел не беше скорошна и лицето й бе по-обло, а косата по-светла и дълга. Но вярвах, че тя е гмуркачката. Това не можеше да е съвпадение. Всъщност беше част от плана. Не моят план. Не и на Марино. Планът на Кари.
Бермудският триъгълник. Където бях простреляна.