Това, което казваше Брайс, нямаше да бъде подслушано. Освен ако не бе прихванат и телефонът ми. Освен ако не беше хакнат от Кари или пък ФБР. Наложих си да съм овладяна и спокойна, да се съсредоточа върху това, което правя, и причината да съм тук. Но ставаше все по-трудно, почти невъзможно. Шанел Гилбърт се бе гмуркала в Бермудския триъгълник. Луси също бе ходила до Бермудите. Шанел бе убита, а в имота на Луси беше нахлуло ФБР. Един полицай бе изчезнал, а двамата с Марино отново бяхме сами в тази къща, където часовниците бяха мистериозно навити, масата — сложена, а вратите се отваряха и затваряха като че ли от само себе си. Сякаш тук не можехме да избягаме от гравитацията. Тя ни привличаше като черна дупка.
— Най-важната новина е суперякото нещо, което откри Ан. — Брайс започна да обяснява защо е в лабораторията.
— Надявам се, че не го казваш буквално, като нещо, което вече е в медиите.
— Не! Но е толкова вълнуващо, че би трябвало да е, и съм сигурен, че ще е голяма сензация, когато стигне до тях.
— Не и преди аз да кажа.
— Говорите като човек с опрян в главата пистолет или като героиня от тъп анимационен филм. Разбирам, че това би трябвало да означава, че Големия брат ви гледа, не че вече има такова нещо като лично пространство. Затова ще говоря аз. Ан намери странно парче стъкло да стърчи от кървавата пихтия и си помислих: какво ли се е случило? Как ли това нещо се е озовало в тялото на Шанел Гилбърт? Знам, че е живяла в къща от времето, когато все още са бесели вещици на общинската мера. Но ако не сте видели подобно нещо в нея…
— Какво нещо?
— Минералният отпечатък, който се появи на електронния микроскоп.
— Може ли да си по-точен? Предполагам, че Ърни е с теб, нали?
— Момент, момент… — На заден план чух гласа на Ърни, след това Брайс каза: — По-точно това е кварцов пясък, натриев карбонат и варовик. С други думи — стъкло. Със следи от сребро и злато. — Повтаряше като папагал това, което му казваше Ърни. — Почти незабележими следи. Но това очевидно е от мръсотията.
— Каква мръсотия?
— Ами парчето е било някъде, където слънцето не е огрявало от стотици години. Златото и среброто може да са били в мръсотията и затова не са точно част от стъклото, но пък биха могли и да бъдат. Може да се види с невъоръжено око, той го нарича шепот от скъпоценни метали. Много поетичен изказ. Освен това има олово.
— Идентифицирал ли е нещо, което може да ни подскаже къде е бил този предмет преди да се озове там, където е намерен? — Много внимавах с всяка дума.
„Тя иска да те контролира.“
— Парченце от крило на хлебарка, затова споменах мръсотия, като в гадни пространства и отвратителни дупки, където тези същества се въдят — каза Брайс. — О, боже, може би източникът е въпросната къща? Мамка му! Има ли хлебарки? Мърлявщина! Надявам се да не се разчуе, че дъщерята на Аманда Гилбърт живее като клошарка…
— Кажи на Ърни, че ще му се обадя след секунди.
— Момент, момент… Той казва нещо. Какво…?
Пак чух гласа на Ърни на заден план. Дочух думата millefiore, на италиански — хиляди цветя. Говореше за вид мънисто, произвеждано преди векове във Венеция и използвано като валута.
Затворих на Брайс и набрах номера на Ърни. Познатият глас на любимия ми специалист по микроскопите ми донесе спокойствие и облекчение.
— Няма нужда да казвам, че това не е нещо, което срещам често, Кей, но ми е познато — обясни той. — Не съм археолог и не се правя на такъв, но през годините станах малко кабинетен археолог и като Шерлок ровя в обществения боклук. Когато през ръцете ти са минали достатъчно случаи, има малко неща, които не си виждал, включително останки от миналото. Като куршуми от мускет например, които се озовават по погрешка в лабораториите, или копчета и кости, които се оказват от Гражданската война.
— И мислиш, че е от миналото, така ли?
— Виждал съм подобни артефакти. Знаеш, че винаги съм обичал да изследвам разни неща под микроскоп и по други начини, и сигурно си спомняш, че преди две години водих семейството си в Джеймстаун на разкопки. Разведоха ни по площадката, влязохме в лабораториите и видяхме всички находки. Това е една от причините парчето стъкло от местопрестъплението ти на Братъл стрийт да ми е познато. Напомня ми за мънистата, с които първите колонизатори са търгували с индианците и са ги мамели с тях. Особено онези, които са били сини като небето. Предполагам, че са ги представяли като носители на добър късмет или като вълшебни.