Затворих телефона и усетих, че се взирам в снимка на акула чук. Голяма, с мъртвешки очи и оголени зъби. Гмуркачката, която я бе снимала, почти я беше яхнала. Не се страхуваше. Може би дори се усмихваше.
„Не й показвай страха си. Не й давай това, което иска.“
На друга снимка същата гмуркачка махаше кука от устата на тигрова акула. Шанел Гилбърт. Смела авантюристка. Добра с животните, така изглеждаше. Безстрашна. Сигурна в себе си. Може би прекалено самоуверена. Може би не е трепвала от нищо, докато не е била пребита до смърт на мраморния под. Представих си бързата атака. Не я е очаквала.
Била е във фоайето в оскъдно облекло и не се е чувствала физически заплашена. Не виждах никакви наранявания, които да показват, че се е опитала да се защити. Изведнъж се е озовала на пода и главата й е била удряна, докато не изпадне в безсъзнание. По някаква причина е била изпълнена с доверие. Не се е пазела и си е мислила, че няма от какво да се страхува, иначе е нямало да излезе полугола. Не беше вероятно да е толкова разсъблечена и уязвима, ако човекът, с когото е била, й е бил непознат. „Познавала е убиеца си.“
Кръвта показваше, че е била убита там, където бе намерена. Но това не означаваше, че тялото й не е лежало там известно време. Това би обяснило защо часът на смъртта не се връзваше с останалото. Хрумна ми още един образ. Как Кари се връща във фоайето и се наслаждава на афтърпартито. Че може да е живяла с трупа там часове и дни.
„Връзката им е била сексуална. Поне за нея.“
— Видя ли това? — посочих снимката.
— Да, мисля, че си права. — Марино гледаше над рамото ми. — Шанел Гилбърт е. Очевидно е била голяма гмуркачка.
— Изглежда като човек, който се бои от много малко неща.
— Или е била глупава. Ако питаш мен, всеки, който се опитва да извади кука от устата на акула, е глупав.
— Съмнявам се, че е била глупава, и трябва сериозно да се запитаме каква е била. — Погледнах си часовника. Наближаваше четири.
— Зъбният й статус… — започна той.
— Да, той потвърждава, че е Шанел Гилбърт, но аз си мисля, че това е като всичко останало пред очите ни, Марино. Нищо не е каквото изглежда. Включително и тя.
Излязох от библиотеката преди той да отговори. Не го изчаках да си прибере нещата в куфарчето.
— Хей! Чакай! — извика той, но вече нямаше да го чакам.
Марино забърза след мен, стиснал куфарчето в ръка, обутите му в найлони крака тупкаха и се плъзгаха по дървения под на коридора. Той свършваше в главното крило с дъбови подове и ламперии, които бяха различни от тези, които вече бях видяла в другите стаи. Декорацията бе в стил готическо възраждане, вероятно от средата на деветнайсети век, и се влизаше през украсена остра арка. Имаше многокомпонентни колони и гипсови отливки. Пердетата бяха пуснати. Светнах и се превърнах в призрак, в тихо отмъстително привидение, което си пъха пръстите в черни найлонови ръкавици. Спрях на входа и погледнах разбърканото старинно легло със сложна дърворезба на страховити чудовища.
38.
Завивката бе отметната, сякаш Шанел Гилбърт току-що бе станала и щеше да се върне всеки миг. Ако предположехме, че е спяла тук. И ако предположехме, че е спяла сама. Тя — или някой друг — не си бе направила труда да си оправи леглото, нито дори да го поизпъне. Не се бе облякла. Какво се бе случило? Да не би някой неочаквано да се бе появил на вратата? Дали убиецът й вече е бил в къщата? Въпросите валяха един след друг и аз се зачудих дали Шанел е имала навика да спи гола. Дали не бе станала и не бе облякла черния копринен халат, с който беше открито тялото й? Дали е била гола по някаква друга причина?
Помирисах вонята на разлагаща се плът, но това е обонятелно явление като фантомната болка. Спомняш си го. Въобразяваш си го. Миризмата се бе разпространила и наистина я долавях в тази отдалечена част от къщата. Но мисълта за нея ми напомни за незаобиколимия факт, който ме бе мъчил цял ден. Напредналата степен на разложение показваше, че Шанел Гилбърт не е умряла предната вечер и със сигурност не тази сутрин. Фактите от пост мортем изследванията не лъжат дори и при гореща вълна с изключен климатик. Но значението на това патологично явление може да бъде изтълкувано погрешно, ако получим неправилна информация, а аз вярвах, че бе станало точно така. Тази мисъл ме отведе до съдържанието на стомаха. Скаридите, оризът, лукът и чушките едва бяха започнали да се смилат. Яхния с морски дарове би била необичаен избор за закуска, но това не значи кой знае колко. Хората ядат всякакви неща по което време си поискат. Това, което можех да кажа със сигурност, бе, че тя беше обядвала, вечеряла или закусвала, вероятно бе изпила една бира или чаша вино и много скоро след това нещо се бе случило. Беше умряла. Или е била толкова травматизирана и стресната, че е влязла в режим „битка или бягство“ и кръвните показатели са скочили до крайност. Каквото и да бе станало, храносмилането й бе спряло напълно.