И то повече от веднъж.
Съмненията ми растяха експоненциално, докато гледах как Луси и Джанет клечат на сивия под и оглеждат големите каменни плочи, все едно нещо с тях не е наред. Познах къде са, Луси го наричаше Палавата работилница на Дядо Коледа — помещение, професионално оборудвано с рафтове от пода до тавана, с всевъзможни инструменти и машини, необходими за обработка на оръжие, правене на муниции и автомонтьорска работа.
Чух дишането на Марино и усетих топлината му. Беше се приближил незабелязано зад мен и гледаше над рамото ми. Отдръпнах се и му казах в никакъв случай да не го прави. При никакви обстоятелства не можеше да гледа. Беше достатъчно зле, че аз бях компрометирана. Нямаше нужда да компрометираме и него.
— Мили боже! В тяхната къща? — Той не можеше да откъсне очи. — Кой друг гледа това?
— Не знам, но ти не бива. — Покрих телефона с ръка. — Няма какво да гледаш. Стой настрани и не поглеждай.
40.
В работилницата нямаше прозорци, а лампите на тавана бяха силни като в операционна. Виждах Луси и Джанет ясно. Можех да проследя израженията им и всеки техен жест. Ярките светлини бяха безмилостни, груби и заслепяващи, но точно такъв изглеждаше и животът в момента. Изложен на показ, несигурен и пълен с измами и нагли лъжи. Гледах племенницата ми и партньорката й в личното пространство на техния дом. Те обсъждаха нещо. Край тях имаше работни маси, менгемета, високи кутии с инструменти, фреза, струг, циркуляр, шлайф, бормашина и поялници. Не знаех със сигурност какво обмислят, но можех да направя предположение. Бяха скрили нещо там долу, вероятно Луси го бе направила. Наркотици, оръжия, може би и двете. Докато гледах и слушах племенницата ми, си дадох сметка, че тренировъчният й екип на ФБР от времето й в Академията все още ми изглежда иронично, но не по същия начин.
Дрехите й не бяха онова дразнещо тупане в гърдите отпреди няколко часа, когато я видях да върви към мен по алеята. Бяха износени и избелели, с петна от пот и овехтели, меката сива памучна тъкан висеше пораженчески като избеляло старо бойно знаме в тихо време. Луси всъщност изглеждаше доста жалко и поведението й бе напълно променено. Говореше бързо и агресивно, сякаш всеки момент щеше да избухне, а аз не знаех какво означава това. Ставаше такава, когато беше отчаяна. Което се случваше много рядко.
— Не ти ли казах, че никой няма да разбере? А те влизаха и излизаха цял ден, без да имат и най-малка представа. Казах ти, че няма за какво да се притесняваш. — Луси се правеше на много смела, но не й вярвах. Беше уплашена.
— Има много за какво да се притеснявам. — Джанет беше тиха и овладяна, но усещах и нещо друго. — Те са предвидили, че ще го направиш.
— Каза го вече сто пъти.
— Ще го кажа и за сто и първи, Луси. Те могат да предвидят с много голяма сигурност какво ще е поведението ти след деянието.
— Не съм извършила никакво престъпно деяние. Те го направиха.
— Искаш ли да говоря като юрист точно сега?
— Не, не искам.
— Въпреки това ще го направя. Ерин Лория знае каква си. Тя е наясно, че няма начин да позволиш да останем в положението, в което ни поставиха — да не можем да се защитим. Знае, че няма да седиш и да чакаш да ни наранят или да ни убият.
— И защо това да е моето поведение, а не и на двете ни? Ти откога седиш и чакаш?
— Взеха и моите оръжия — каза Джанет, сякаш това отговаряше на въпроса.
Но не отговаряше. Само повдигаше още един законов проблем. Какво право имаха ФБР да конфискуват нещо, принадлежащо на Джанет? Доколкото знаех, за нея нямаше съдебна заповед. Разбира се, те ги бяха взели с обяснението, че трябва да ги тестват. Ами ако Луси бе извършила престъпление с тях? Ами ако Джанет го бе направила? Да си тръгнат с нейните вещи не беше по-различно от това да изземат моя компютър или нещо друго от стаята за гости. Щяха да твърдят, че когато хората живеят заедно или преспиват под един покрив, всичко във въпросния имот е законно иззето. Че е нямало как да знаят кое е мое, на Джанет или на Луси, след като вещите се намират на едно и също място.