— Ще го пишат домашен обир — каза Луси на Джанет и гърдите ми се стегнаха. — Нещастие, което ми се е случило, защото имам много пари. След това вниманието на обществото ще се отклони към нещо друго. Никой няма да си спомня какво ни се е случило, нито ще му пука.
Сърцето ми се разтупка. Стоях в спалнята на мъртва жена само на двайсет километра от Конкорд, но ми се струваха като милиони. Не можех да стигна до дома на Луси достатъчно бързо, ако Кари вече бе навлязла в периметъра му, ако бе вътре и ги наблюдаваше така, както и аз. Хрумна ми ужасната мисъл, че тя дебне плячката си, кани се да нападне, а аз съм нейната публика. Да, точно към това ме бе водила, към големия финал.
Искаше да гледам какво им прави.
— Марино? — Не се обърнах и по никакъв начин не показах какво се случва вътре в мен. — Трябва да се обадиш по телефона.
Гласът ми задираше, сякаш бях настинала. Но бях съвсем спокойна.
— Какво?
— Обади се на Джанет. Ако не вдигне, обади се на Бентън, на ФБР, на щатската полиция…
— Какво става, по дяволите? За Кари ли говориш?
— Да. Боя се, че тя може да е в къщата на Луси и Джанет или всеки момент ще влезе вътре.
— Мамка му! И защо?
— Веднага, Марино.
— Ще направя нещо дори по-добро. Ще повикам коли от полицията в Конкорд. Могат да са там след две минути. И ще се обадя на Джанет…
— Ако никой не им отвори, да разбият вратите. Джанет и Луси засега са добре, но не съм сигурна, че това ще продължи дълго.
— Разбрах. Те къде са?
— На долния етаж.
— В бомбоубежището?
— Да. Но не и Деси. Не го виждам.
— Щом не е с тях, значи не са разтревожени — каза Марино и беше прав.
Защо Деси беше сам?
Той не беше с тях, а не бях виждала Луси по-разтревожена, отколкото в този момент. Не беше логично. Двете с Джанет бяха всеотдайни към него. Бяха дори прекалено грижовни. Тогава защо той не беше с тях? Не искаха да види какво правят. Това бе очевидният отговор, но не беше задоволителен. Чух Марино да говори по телефона, докато гледах как Луси се напряга като змия, готова да ухапе. Това си помислих, докато я гледах. Измина още една секунда. После две. След това десет. Тя стъпваше върху различни каменни плочи, които сякаш се клатеха, дори като че ли леко подскачаше по тях.
— Абсолютно неоткриваемо. Можеш да вървиш по тези плочи цял ден, както направиха онези задници, и няма как да се сетиш. — Луси отново подскочи.
Беше обсебена от ФБР. Беше се фиксирала върху това да ги надхитри и не постъпваше разумно. И го знаеше. Джанет със сигурност също го знаеше.
— И дори да намерят това, което няма да стане, ще трябва да минат и през металната част на пода и да копаят още цял метър до кутията — каза Луси.
— Съгласна съм, че не биваше да ни поставят в това положение — каза Джанет някак странно.
Сякаш се разграничаваше от нещо, което с Луси може би бяха направили по-рано и което ги бе накарало да са в тази част на къщата точно сега. Джанет продължаваше да пуска сковани неестествени коментари, сякаш знаеше, че някой ги подслушва.
— Но не трябва да правиш това — каза тя, а аз продължавах да се притеснявам от начина по който говореше и се държеше. — Да се качим горе, да си съберем багажа и да отидем у Кей.
Беше едва доловимо, но го схванах. Джанет играеше роля. Сякаш беше на сцената, а не искаше да е там. Като сърна, осветена от фарове на кола. Зачудих се дали Ерин Лория е говорила насаме с нея. Какво ли й бяха казали агентите на ФБР, докато бяха претърсвали имота? Може би бяха сключили сделка с нея. Ако бе така, то тя не би била с добър изход за Луси. Знам ги тези пазарлъци. Получаваш имунитет стига да бутнеш собствената си майка под гумите на автобус. Настръхнах.
— Да се качваме — каза Джанет, но без да настоява. — Не искам да се забъркваш в още неприятности.
Луси я гледаше невярващо.
— Какво ти става? Няма да позволя да останем без никакви средства за защита. Тази сутрин се разбрахме, че няма да им се дадем. Какво ти е? Ти най-добре знаеш какво представлява тя.
— Всъщност не я познавам — каза Джанет и аз бях поразена.
Разбира се, че познаваше Кари. Джанет знаеше за връзката им по онова време. Имаше безкрайни разговори по въпроса.
— Какво ти става? — Луси бе сложила ръце на кръста си. — Със сигурност си я срещала. Помниш ли когато обядвахме в столовата и тя седна на нашата маса и не ти обели и дума, дори не те погледна? — Беше ядосана. — А онзи път, когато с теб си говорехме в стаята ми в общежитието и тя влезе, без да почука, сякаш се надяваше да ни хване. Как така не я познаваш? Какви ги говориш? — Луси се ядосваше все повече.