— Сега пък и Пентагонът ли ме преследва? — попита Луси раздразнено.
— Все някой е. — Джанет продължаваше да избягва да поглежда към камерите.
Не можех да спра да мисля за първото, което видях, когато кликнах на видеото. Джанет закачаше телефона си на колана на панталона си. Беше правила нещо с него преди това. След това той вече като че ли не работеше. Набирах го. Не звънеше.
Беше активирала охранителната система. След това бе изключила телефона, за да е сигурна, че никой няма да може да се свърже с нея.
— Обаче е смешно. Бях права, нали? — Луси повдигна още една плоча. — Техният проникващ в земята радар на свръхмодерния им хеликоптер нямаше да открие нищо тук.
Чух триене на камък в камък, докато тя отместваше плочите, след това вдигна още три. Под тях имаше метален кожух и някаква контролна кутия. Луси въведе код и натисна някакъв бутон. Заработи електрически двигател. Металният кожух започна да се движи и под него се появи отвор. Тя хвърли лоста и лопатата и те изчезнаха в дупката и изтракаха силно на дъното. Имаше стълба и Луси слезе по нея в подземното скривалище, за което не бях знаела. Беше като нейната блокираща радиосигналите дървена къща на реката и каменната й градина на тишината. Колко много неща откривах сега! Чух стърженето на лопатата. Кой друг гледаше или щеше да гледа това? Беше немислимо Джанет да е хакнала спешната телефонна линия на Луси и да се е погрижила да гледам.
Само ако можех да говоря с Луси…
— Всичко наред ли е? — извика й Джанет. — Добре ли си?
— Разбрах. — Гласът на Луси бе приглушен; тя не се виждаше, защото бе в скривалището, в което държеше неща, които ги имаше в заповедта за обиск, но липсваха.
Луси знаеше много добре как федералните агенти провеждат обиските. Когато решеше, можеше да надхитри всички техни процедури, протоколи и технологии. Гледах я как вади кутии с муниции през отвора и ги оставя на пода, след това ги бутва на една страна. Извади лъскава пушка със сребристи метални орнаменти — „Немо Оумен Уин Маг“, калибър 300 — и внимателно я остави на брезента.
Последва още една с други орнаменти; това бяха оръжията, които Луси наричаше смъртоносни произведения на изкуството. Бях стреляла с тях. Гледах я как продължава да пречи на правосъдието. Нямаше значение, че не я обвинявах. Нямаше значение, че това, което й причиняваше ФБР, беше отвратително. Поведението й бе криминално и щяха да я арестуват в мига, в който разберяха за него. Видях я как излезе от дупката. Моторът пак заработи и затвори отвора.
Чу се силен звън. Пред вратата на Луси имаше някой.
„Моля те, Господи, нека да е полицията.“
— Кой е? — Джанет отиде при монитора на охранителната система.
Луси взе двете бойни пушки, които бяха леки и точни като лазерни лъчи. Те проблясваха в сребристи, медни и зеленикави оттенъци.
— Мисля, че е ченге — каза Джанет. — Какво правят тук ченгетата?
— Мамка му — каза Луси. — Сега пък какво?
Не виждах какво има на разделения екран. Беше прекалено далече. Джанет докосна дисплея и попита кой е. След това чух мъжки глас. Стори ми се познат. Когато започна да кашля като заклет пушач, осъзнах, че е същият щатски полицай, който се бе появил в къщата на Гилбърт тази сутрин. Мислех, че се е прибрал у дома, защото е болен. Очевидно не беше, но май трябваше, поне според това, което чувах. Полицай Вогъл. Все още не знаех първото му име.
— С кого разговарям, госпожо? — Той пак се закашля, докато Джанет му отговаряше. — Получихме сигнал и искаме да се уверим, че всичко тук е наред.
— Добре сме — каза Джанет. — Какъв сигнал?
— Госпожо, трябва да отворите. Искам да вляза, просто да се уверя, че всичко е наред.
— Отвори — каза Луси на Джанет.
— Отварям — каза Джанет към монитора.
— Ще се видим на входната врата — отвърна полицай Вогъл, докато Луси буташе с крак кутиите с муниции към една работна маса.
И тогава го видях пак. Джанет свали телефона си от колана и набра нещо с палци, вероятно отключи екрана. Моят дисплей веднага потъмня. Директното излъчване спря. Когато кликнах върху линка, той пак не работеше. Вдигнах очи и се стреснах, като видях Бентън на вратата на спалнята — проверяваше нещо на телефона си, слушалката му светеше в синьо. Не знаех откога е тук, нито защо и как е влязъл.
— Не са в безопасност, Кей. — Бентън беше облечен по същия начин, както когато излезе от къщи тази сутрин. — Полицията на Конкорд, щатската полиция, нашите агенти, всички са в имота на Луси в момента или всеки момент ще бъдат, пътува и допълнително подкрепление.