— Нейната леля Кей се бе погрижила предварително по време на стажа си и докато навърши двайсет и една безценната й племенница да има собствена стая с баня, с изглед и с вечерен час. Да бъде под непрекъснато наблюдение, каквото всъщност й бе осигурено. Това е отбелязано в досието й, което е тънко и незабележително, докато снимам това. Но с времето е вероятно да стане много по-дебело, тъй като федералното правителство започва да опознава Луси Фаринели и да осъзнава, че тя трябва да бъде спряна.
Какво беше това досие? Въпросът изскочи в ума ми като балонче с реплики на комиксов герой. Бентън трябваше да знае.
— Но да погледнем нещата от добрата страна. През юли 1997 година — Кари вървеше и говореше мрачно и сериозно като водещ на криминално предаване — ръководството на Академията не знаеше, че покровителката на младата Луси, моя милост, често преспива при нея и че не е безобидна ексцентрична зубрачка, успешно преминала през безкрайните биографични проверки, разпити и тестове с полиграф, преди да бъде наета да прегледа компютърната система и организацията на случаите на ФБР.
— Дори психолозите профайлъри в Отдела за поведенческа наука, включително легендарният им шеф, някак си бяха пропуснали да забележат, че съм психопат. — Тя изрече „легендарен шеф“ по странен начин. — Точно като баща ми и неговия баща. — Очите й изглеждаха кобалтови на записа. — Аз всъщност съм доста рядък екземпляр. По-малко от един процент от женското население на земята са психопати. А ти знаеш каква е еволюционната функция на психопатите, нали? Ние сме избраните, които ще оцелеят.
— Запомни, че когато си помислиш, че съм умряла… Опа! Трябва да спра да чета прекрасната си малка история засега. Имаме компания.
Чух тихия звук от затварянето на пластмасов цип и погледнах към Марино, който се изправяше. Тялото приличаше на черен пашкул на пода, а Марино, Ръсти и Харолд сваляха мръсните си ръкавици и ги хвърляха в червената торба за опасни отпадъци.
Сложиха си нови и вдигнаха тялото. То бе отпуснато. Посмъртното вкочаняване бе напълно преминало. Това обикновено отнема минимум 24 часа в зависимост от факторите, сред които са температурата на околната среда, а днес бе изключително горещо. Зависи и от състоянието на дрехите и размерите на тялото.
Шанел Гилбърт бе около метър и седемдесет и около шейсет килограма и подозирах, че е била атлетична и в добра форма. Имаше разлика от бански костюм, но от кръста надолу бе бяла, коремът, бедрата и краката й не бяха излагани на слънце. Носенето на неопрен би могло да остави такива следи и аз си спомних какво правехме с Бентън между гмурканията. Сваляхме чорапите и горната част на неопрените и завързвахме ръкавите на кръста си. Лицата, раменете, гърдите, ръцете и горната част на стъпалата ни придобиваха загар, но нищо друго.
— Знаем ли дали Шанел Гилбърт е спортувала? — попитах Марино и се стреснах, когато ми хрумна, че двете с Кари Гретхен си приличат физически. — Има добре развити рамене и краката й изглеждат здрави. Сигурни ли сме, че това е тя? — Погледнах го. — Някой разпитал ли е съседите?
— Какво говориш, по дяволите? — Той се намръщи, сякаш току-що му бях казала, че земята е плоска. — Какви ги мислиш?
— Мисля, че тя не подлежи на визуално разпознаване и трябва да внимаваме.
— Имаш предвид защото е подпухнала и разложена?
— Трябва да сме сигурни, че това е тя. Не трябва просто да приемаме, че това е жената, която е живяла в тази къща. — Нямах намерение да споменавам, че мъртвата жена на пода би могла да мине за близначка на Кари Гретхен.
Замислих се за скорошната ни среща с Кари, когато тя ме простреля във Флорида, сравнявах онова лице със снимката от шофьорската книжка на Шанел. Двете изглеждаха зловещо еднакви и ако се осмелях да го изрека, щях да изляза ненормална психопатка. Марино щеше да поиска да знае откъде ми е хрумнала тази мисъл точно сега, а не можех да му кажа, че гледам Кари на телефона си. Марино не биваше да знае. Никой не биваше да знае. Не бях сигурна какви може да са правните последствия, но се тревожех, че това видео може да е капан.
— Кое те кара да подозираш, че това не е жената, която е живеела тук? — попита Харолд, който беше приклекнал до куфарчето си с инструменти.
Отговорих му с въпрос.
— Имаме ли някаква причина да смятаме, че е тренирала гмуркане?
— Не видях никаква екипировка за гмуркане — отвърна Марино точно когато Луси се появи на записа в пълно неведение и в безгрижно настроение. — Но забелязах някои подводни снимки в една от стаите. Ще огледам за нещо повече, след като я занесем във вана.