— Не е незаконно.
— Може да се окаже съвсем скоро.
— Какво си направила? Направила си нещо.
— Е, ще е престъпление, ако изчезне. Но какво, по дяволите, е законно изобщо? Произволни правила, измислени от грешни простосмъртни. Бентън ти е вуйчо. Може би не е кражба, ако си го взела от вуйчо си.
Луси отиде до гардероба, отвори вратата и погледна вътре.
— Къде е? Какво си направила с него, по дяволите?
— Нищо ли не си научила от времето, откакто сме заедно? Не можеш да ме спреш, ако съм решила да направя нещо, и нямам нужда от разрешението ти. — Кари погледна право в камерата и се усмихна.
Видях Луси да сяда върху ъгъла на бюрото, загорелите й мускулести крака увиснаха над пода. Очевидно бе разстроена.
Светлината, която се процеждаше покрай краищата на пуснатите щори, вече беше различна, а само преди секунди Луси бе с чорапи и маратонки. Сега те не бяха на краката й. Беше боса. Видеото отново бе умело монтирано и се зачудих какво е било изтрито в името на пропагандата и манипулациите на Кари.
— Винаги успяваш да вземеш каквото искаш — каза Луси. — Винаги се опитваш да ме караш да правя неща, което не са редни и са лоши за мен.
— Не те карам да правиш нищо. — Кари се приближи, погали я по косата и Луси дръпна главата си. — Не ме отблъсквай. — Кари се приближаваше бавно към лицето на Луси, носовете им почти се докосваха, тя се взираше в очите й. — Не ме отблъсквай.
Тя я целуна и Луси не реагира. Стоеше стоически, неподвижна като статуя.
— Знаеш какво се случва, когато се държиш така — каза Кари с тон, който намекваше на какво е способна. — Нищо добро няма да излезе и наистина трябва да спреш да обвиняваш другите за своето поведение.
— Къде е шибаното оръжие? — Луси стана от бюрото. — Искаш да ме вкараш в беля, нали? Искаш нарочно да ме натопиш. Защо? Защото ако ме дискредитираш, никой няма да повярва на това, което казвам. Няма да получа нищо от това, което съм си спечелила и което заслужавам. Никога. Това ще е ужасен живот.
— Колко ужасен? Кажи ми. — Очите на Кари бяха ярко сребристосини.
— Ти си извратена — отвърна Луси. — Върви по дяволите.
— Не се тревожи. Ще скрия доказателствата, ще изнеса празните бирени бутилки и ще се отърва от тях. — Кари отпи от немската бира. — За да не те викат в кабинета на директора.
— Не ми пука за бирата! Къде е оръжието? То не е твое.
— Знаеш какво казват: че собствеността е девет десети от закона. Разтегливо понятие, нали разбираш? Този MP5K ще стреля толкова сладко.
— Осъзнаваш ли какво може да се случи? Разбира се, че осъзнаваш. И това е целта, нали? Всичко, което правиш, е за да получаваш лост, да изкопаеш мръсотия, която да ти даде предимство, и това ти е номерът от самото начало. Дай ми оръжието. Къде е?
— Всичко с времето си — отвърна Кари със захаросан покровителствен тон. — Обещавам ти, че ще се появи, когато най-малко го очакваш. Какво ще кажеш за масаж? Нека забия пръсти в теб. Знаеш каква сладка болка ти причинява това.
— Няма да пия това. — Луси взе бутилката „Сейнт Поли Гърл“ от бюрото.
Отиде боса до банята, където също имаше скрита камера. Видях я как излива бирата. Чух я да я плисва в мивката и когато се погледна в огледалото, на лицето й имаше смесица от тъга, болка и гняв, но най-вече тъга и болка. Луси обичаше Кари. Тя бе първата й любов. И в известен смисъл — последната.
— Нямам доверие на нищо, което ми даваш, на нищо, което правиш. — Луси повиши глас, когато пусна водата докрай, за да отмие бирата.
Пак се погледна в огледалото и лицето й бе толкова младо, толкова детинско, очите й бяха пълни със сълзи. Опитваше се да е смела, да контролира нестабилните си емоции. Наплиска се с вода и се избърса. Върна се в стаята и тогава осъзнах, че Кари сигурно е поставила мрежа от детектори за движение и ги е програмирала да включват и изключват камерите, когато някой се движи. Виждах какво прави Луси в банята, но не виждах Кари. Сега вече виждах и нея. Виждах пак и двете.
— Това беше разхищение. И беше неблагодарно. — Кари докосна с върха на езика си гърлото на бутилката си със „Сейнт Поли“ и го прокара по ръба. Взря се в камерата и бавно започна да облизва долната си устна. Очите й бяха като стъклени. Почти тъмносини. Меняха цвета си с настроенията й.
— Моля те, върви си — каза Луси. — Не искам да се караме. Трябва да спрем това, без да водим шибана война.