— Питай го какво си спомня, че е имало в боклука — казах, докато той продължаваше да дъвче Хайд по телефона.
— Не знае. — Марино ме погледна, вече беше приключил разговора. — Каза, че не е докосвал кофата. Не е взимал боклука и няма представа къде е. Това каза.
— Е, все някой го е взел.
— Каза, че ще разбере. Или е Вогъл, или е Лейпин. Мамка му!
Вогъл беше щатският полицай. Лейпин трябва да беше сивокосото кеймбриджко ченге, което бях видяла да пише актове, онзи, който бил ходил на семинар и според него вече бе експерт по петната от кръв.
— Дали да не питаме и Лейпин? — предложих. — Да се уверим, че не е направил нещо с боклука? Защото това е притеснително.
— Не мога да си представя, че би го взел. — Но Марино все пак му се обади.
Попита го за кухненския боклук. Погледна ме и поклати глава, докато вадеше слънчеви очила от един от джобовете на бермудите си. Стари военни рейбани с телени рамки, които му бях подарила за рождения ден миналия месец. Сложи си ги и си скри очите. След това затвори.
— Не — каза ми, докато отиваше към вратата, която водеше навън. — Каза, че не знае някой да прави нещо с боклука засега и че той не го е пипал. Дори не го е виждал. Тоест със сигурност не го е взел. Е, някой все пак го е взел, защото когато дойдох тук, положението не беше такова.
Излязохме в тежката лятна утрин; лек горещ ветрец разлюляваше старите дървета в страничния двор.
— Може икономката да го е изнесла, като си е тръгвала. — Предложих единствената друга възможност, която ми хрумна. — Някой виждал ли я е как си тръгва и забелязал ли е дали носи нещо?
— Добър въпрос — каза той, докато слизахме по трите дървени стъпала, които водеха към покритата с тухли алея.
От едната им страна до стената на къщата имаше два големи контейнера за боклук и Марино отвори тежките им тъмнозелени капаци.
— Празни са.
— Боклукът се събира веднъж седмично, вероятно тук ги прибират в сряда, а днес е петък — отговорих. — Значи Шанел Гилбърт не е слагала в тези контейнери нищо от няколко дни? Това е малко странно. Забеляза ли нещо, което да подсказва, че е била извън града и току-що се е върнала?
— Засега не. — Марино избърса ръце в панталоните си. — Макар че може и да има логика. Прибира се вкъщи, забелязва една-две изгорели крушки и решава да ги смени.
— Или може би изобщо не е станало така. Ако вземем предвид и другите доказателства, виждаме, че историята започва да се променя. — Припомних му какво бях открила, след като бях напръскала с реактив във фоайето. — Нека се уверим, че Луси е добре, и ще се върнем да довършим. Ако Хайд и останалите отцепят периметъра, може да им предложиш да не бързат да претърсват къщата повече, докато не се върнем.
— Добре че си ти да ми казваш как да си върша работата.
— Пратих съобщение в Центъра. Веднага ще направим компютърна томография и ще видим дали тя ще даде някакъв полезен резултат — отвърнах.
Пред моя ван на алеята бе паркиран червеният рейндж ровър, регистриран на името на Шанел Гилбърт. Погледнах през шофьорския прозорец, без да докосвам нищо. На задната седалка имаше торба с празни бутилки, всичките еднакви и без етикети, таблото бе прашно, джипът бе покрит с полени и боклуци от дърветата. Листа и борови иглички бяха задръстили процепа между капака и предното стъкло. Тук колите трудно оставаха чисти. Ако хората имаха гаражи, ги ползваха за складове.
— Изглежда, е стоял навън доста време. Но това не означава, че не е каран скоро — казах, когато пак долових далечно тупане, което бързо се приближаваше.
— Да. — Марино бе разсеян, взираше се в десния ми крак. — За твоя информация, от седмици не си ходила толкова зле.
— Добре е да го знам.
— Просто казвам.
— Благодаря, че го отбеляза с типичната си дипломатичност.
— Не ми се изнервяй.
— И защо не?
Хеликоптерът беше мощна машина с два двигателя и летеше на височина петстотин метра и на няколко километра на запад над река Чарлз. Не беше „Агуста“-та на Луси, боядисана в синьо и сребристо като ферари. Извадих ключовете от дамската си чанта и се опитах да ходя, без да куцам и без да изглеждам схваната. Коментарите на Марино ме бяха засегнали и притеснили.