— Може би аз да карам? — Гледаше ме скептично.
— Не.
— Днес прекалено много стоя на крака. Трябва да си починеш.
— Това просто няма да стане — казах му.
9.
На десет километра на северозапад от Кеймбридж пътят бе толкова тесен, че едва побираше вана. Той беше бял, с потъмнени стъкла и построен върху шаси от шевролет G 4500; в най-общи линии представляваше линейка с кадуцей и везните на правосъдието, изрисувани в синьо на вратите. Но нямаше сирена. В нашата система такива неща няма. Не съм в бизнеса с предлагането на спешна медицинска помощ. Когато ме повикаха, вече бе малко късно и от мен не се очакваше да карам рисковано и агресивно. Със сигурност не и тук, в гордото истинско родно място на нацията, където е сложено началото на Гражданската война.
Конкорд, Масачузетс, е прочут със своите някогашни жители като Хоторн, Торо и Емерсън, с туристическите походи и ездата, и разбира се, с езерото Уолдън. Хората тук са потайни, често от снобизъм, затова клаксони, светлини, сирени, превишаване на максимално разрешената скорост и пресичането на червено не са нормални и добре приети. Освен това не са и част и от стандартната процедура на съдебния лекар.
Но ако сега имах сирена, тя щеше да вие с пълна сила. Щях да карам всички на пътя да се отдръпнат. Освен това — жалко, че бях с тази кола. Щеше ми се да карам нещо по-незабележимо. Дори една от колите или джиповете на Криминологичния център. Каквото и да е, но не и това. Всички, покрай които минавахме, зяпаха мрачната катафалка, която по думите на Марино бе с двойна широчина. Сливаше се с обстановката колкото НЛО: така е в тази част на света с ниска престъпност, в която Луси живееше във впечатляващото си имение. Не че и тук не умират хора. И те си имат катастрофи, внезапни спирания на сърцето и самоубийства като всички останали. Но тези случаи рядко изискват мобилна станция за разследване на местопрестъпление и аз нямаше да карам такава, ако не идвах право от къщата на Шанел Гилбърт.
Би било разумно да сменя колата, но нямаше време. Не можех да си позволя лукса да взема душ и да се преоблека. Изпитвах загриженост, която бързо се превръщаше в чист страх и ме караше да превключвам на по-висока скорост. Вече бях мобилизирана, с желязна решителност, граничеща със стоицизъм, която можеше да чупи кости. Звънях непрекъснато на Луси, но тя не вдигаше. Звънях на партньорката й Джанет. Тя също не вдигаше. А домашният им телефон продължаваше да изглежда повреден.
— Неприятно ми е да ти го кажа, но я надушвам. — Марино отвори малко прозореца си и горещият влажен въздух нахлу вътре.
— Какво надушваш? — Бях съсредоточена върху шофирането.
— Вонята, която си попила в онази къща и която си донесла в този проклет ван. — Той размаха ръка пред лицето си.
— Нищо не надушвам.
— Е, знаеш какво казват. Лисицата не може да се помирише. — Марино редовно правеше клишетата да изглеждат дори по-тъпи и си мислеше, че идиом е същото като идиот.
— Поговорката е, че лисицата първо помирисва собствената си дупка — отвърнах.
Той свали прозореца си докрай. Въздухът не фучеше, защото карах бавно. Чух хеликоптера. Чувах го откакто бяхме тръгнали от Кеймбридж и почти бях убедена, че ни следват, вероятно телевизионен екип. Може би медиите бяха разбрали коя е майката на мъртвата и бяха убедени, че трупът наистина е на Шанел Гилбърт.
— Можеш ли да ми кажеш дали това наистина е новинарски хеликоптер? Би било логично, но ми звучи като да е по-голям — казах.
— Не мога да ти кажа. — Марино изви врат и погледна, колкото можа. Потта по лъскавия му избръснат череп беше като роса. — Не мога да го видя. — Загледа се през прозореца в големите дървета, обраслите живи плетове, мяркащите се пощенски кутии.
Червеноопашат ястреб кръжеше в далечината, а аз винаги съм смятала хищните птици за добър знак, за приносители на добри новини. Те ми напомнят да стоя над суетата, да имам остър поглед и да следвам инстинктите си. Още веднъж болката прониза като с нож бедрото ми и колкото и да анализирах какво се бе случило, не можех да разбера какво съм изчислила погрешно, какво не съм забелязала или съм можела да направя по различен начин. Бях ястреб, заловен като гълъб. Направо бях мюре.