— Работата е там, че това не е типично за нея — каза Марино и осъзнах, че не съм чула какво е казал точно преди това. — Не е типично и за теб, докторе. Просто трябва да го изтъкна.
— Съжалявам. За какво говорехме?
— Луси е нейният така наречен спешен случай. Не спирам да се чудя да не би да не си доразбрала нещо. Защото не ми изглежда типично за нея. Не ми харесва, че си тръгнахме от място, на което може да се окаже, че не е станал нещастен случай.
— Не е типично за Луси да има спешен случай? — Хвърлих поглед към него. — Всеки може да има спешен случай.
— Но този не го разбирам, а се кълна, че се опитвам с всички сили. Тя ти праща съобщение от номера си за спешен случай и това е всичко? Какво точно ти написа? Бързо идвай тук или нещо подобно? Защото, както вече казах, това не ми се струва типично за нея.
Не му бях казала какво имаше в съобщението. А там нямаше нищо друго освен линк към видео. Това беше всичко. А сега бе изчезнал без следа и Марино нямаше представа за нищо от това.
— Дай да видя съобщението. — Той протегна огромната си ръка. — Да видя какво точно пише в него.
— Не и докато шофирам. — Затъвах още по-дълбоко в това, което вече се превръщаше в блато от лъжи, и усещането изобщо не ми харесваше.
Ненавиждах положението, в което бях поставена, и не можех да намеря начин да изляза от него. Но така защитавах други хора или поне това бе намерението ми.
— И какво точно ти написа? Кажи ми точните й думи — продължаваше да ме притиска Марино.
— Нямаше никакви признаци за проблем. — Внимавах как ще се изкажа. — А сега не отговаря на нито един от телефоните си. Джанет също. — Повтарях се.
— Както вече ти казах, това не е типично за нея. Луси никога не показва, че има проблем или че се нуждае от помощ — заяви той и това бе самата истина. — Може би някой й е откраднал телефона. Може би не тя ти е пратила съобщението. Откъде знаеш, че не са ни заложили капан, така че да отидем в дома й и там да се окажем в засада?
— Кой ще ни постави капан? — Внимавах много как звучи гласът ми.
Говорех спокойно и овладяно. Но тонът ми изобщо не можеше да залъже чувствата ми.
— Много добре знаеш кой. Това е от нещата, които би направила Кари Гретхен. Може да ни устрои засада, да ни примами точно там, където ни иска. Ако я видя, стрелям веднага. — Марино не отправяше празна заплаха. Сто процента имаше предвид това, което казваше. — Няма да задавам никакви въпроси.
— Не съм те чула да го казваш. Не си го казал и не го повтаряй повече — отвърнах. Дизеловият двигател ми се струваше неестествено шумен.
Бях като бял слон на пътя. Не биваше да съм тук, не и със съдебномедицински ван, и можех да си представя как ако го видя и не знаем защо се е отправил към квартала на Луси…
Защо Луси не си вдигаше телефона? Какво се бе случило?
Отказах да мисля за това. Не можех да го понеса. Мислите ми бяха бомбардирани от образите от записа, който изобщо не трябваше да гледам, и не можех да се отърся от тях. В същото време се чудех какво наистина бях гледала. Колко от заснетото Кари бе извадила от контекста? Как е могла да ме нарочи за бъдеща публика? Или не беше така?
Как би могла Кари да знае тогава какво ще прави почти две десетилетия по-късно? Не мислех, че е възможно. Или пък просто не ми се искаше да вярвам, че е способна да задейства схемите си толкова предварително. Това би било плашещо, а тя си бе достатъчно плашеща и без това. Вманиачено премятах в ума си отново и отново случилото се днес. Разглеждах сутринта си като местопрестъпление, детайл по детайл, секунда по секунда. Копаех, разравях и реконструирах.
Линкът към видеото се бе появил в телефона ми в 9:33, преди малко повече от час. Разпознах сигнала от линията за спешни случаи на Луси от Криминологичния център. Звучеше като до диез, изсвирено на електрическа китара. Незабавно свалих изцапаните си ръкавици и се отдалечих от трупа. Изгледах видеото и сега то вече бе изчезнало. Необратимо. Ето това се бе случило. Това исках да кажа на Марино. Но не можех и това правеше комуникацията с него по-трудна от когато и да било. Той ми нямаше пълно доверие. Усещах го откакто едва не умрях във Флорида.
Обвинявай жертвата.
Само че жертвата този път бях аз и според него това би трябвало да е по моя вина. Той предполагаше, че вече не съм онази, която бях. Поне не за него. Държеше се с мен различно. Беше трудно да го видя ясно и да го определя, бе изплъзващо се като сянка, която преди я е нямало. Виждах я пред себе си всеки път, когато той бе край мен, като промяна в сините и сивите нюанси в бушуващо море. Той закриваше слънцето. Караше реалността да се променя, когато се появеше.