Съмнение.
Мислех си, че в най-голяма степен бе това. Марино се съмняваше в мен. Не винаги ме бе харесвал и в началото на кариерата ми може би дори ме мразеше, а после през повечето време ме обичаше прекалено много. Но никога не се бе съмнявал в преценката ми. За много неща ме е критикувал и се е оплаквал, но качества като хаотична, неразумна и ненадеждна никога не са били в списъка му с възражения към мен. Да не ми се доверяват като професионалист бе ново за мен и не ми харесваше. Беше направо ужасно.
— Колкото повече си мисля за това, толкова повече съм съгласен с теб, докторе — продължаваше да говори Марино, докато аз карах вана. — Тя не е мъртва от толкова дълго, че да е в такова лошо състояние. Не знам как ще обясним това на майка й. Както и онова, което светна в синьо на пода. Този случай започна като нищо работа, а сега има въпроси, и то сериозни. И ние не можем да им отговорим. И защо? Най-малкото защото сме тук в Конкорд, а не в Кеймбридж, за да ровим. Как да обясня на Аманда Гилбърт, че си получила лично обаждане, оставила си дъщеря й на пода и си си тръгнала?
— Не съм оставила тялото на пода — отвърнах.
— Изразих се метафорично.
— А буквално тялото е на сигурно място в моя център и не съм си тръгнала ей така. Няма нищо метафорично в това. Всичко е оставено както си беше и скоро ще се върнем. И освен това не ти ще обясняваш, Марино, а засега нямам намерение да обсъждам подробности с Аманда Гилбърт. Да не говорим, че първо трябва да потвърдим самоличността на мъртвата жена.
— В името на спора — отвърна Марино — нека приемем, че това е Шанел Гилбърт, коя друга би могла да бъде? Майка й ще задава милиони въпроси.
— Отговорът ми е прост. Ще кажа, че трябва да потвърдим самоличността. Необходими са ни подробности и надеждни показания на свидетели. Трябват ни неопровержими факти, които да ни осветлят кога дъщеря й е видяна за последен път жива, кога за последен път е пратила имейл или е говорила по телефона. Това е липсващото звено. Ако го открием, ще имам по-добра възможност да кажа кога е умряла. Икономката е важна. Може би тя има най-добрата информация.
Чувах се как използвам думи като „надеждни“, „факти“ и „неопровержими“. Държах се отбранително, заради това, което усещах у него. Усещах съмнението му. Усещах го като застрашителна планина, надвиснала над мен.
— Изпитвам подозрения, че икономката ще ти каже истината — отвърна той. — Ами ако е замесена и точно тя е изключила климатиците?
— Питана ли е за това?
— Хайд каза, че вече било така, когато пристигнал в къщата. Тя като че ли не е знаела защо е толкова горещо.
— Трябва да я разпитаме. Как се казва?
— Елза Мълиган, на трийсет години, от Ню Джърси. Очевидно се е преместила тук, когато Шанел Гилбърт й предложила работата.
— Защо Ню Джърси?
— Там са се запознали?
— Кога?
— Има ли значение?
— Точно в момента имаме толкова много въпроси, че всичко има значение — отвърнах.
— Останах с впечатлението, че Елза Мълиган не е работила за Шанел от много отдавна. Две години? Не съм сигурен. Толкова знам, след като не беше в къщата, когато дойдох. Разчитам на казаното от Хайд. Тя му обяснила, че когато влязла през вратата на кухнята, усетила ужасна миризма, все едно нещо било умряло, и то така и се оказало. В къщата било ужасно горещо. Тя тръгнала към вонята и видяла трупа във фоайето.
— Според Хайд тя истината ли е казала? Какво ти говори интуицията?
— Вече не съм сигурен в нищо и в никого — отвърна Марино. — Обикновено можем да разчитаме поне на трупа да ни каже истината. Мъртвите не лъжат. Лъжат само живите. Но трупът на Шанел Гилбърт не ни казва нищо, защото горещината е ускорила разлагането, объркала е всичко и аз се чудя дали една икономка би могла да знае нещо подобно.
— Ако гледа някой криминален сериал, може и да знае.
— Предполагам — каза той. — Нямам й доверие. И имам все по-лоши предчувствия за този случай. Ще ми се да не си бяхме тръгвали.
— Не сме си тръгнали. Ще ме изнервиш, ако продължиш да го повтаряш.
— Нима? — Той ме погледна. — Кога за последен път си правила нещо подобно?
Отговорът беше — никога. Не приемам лични разговори, когато съм на местопрестъпление, и не прекъсвам работата си. Но това бе различно. Бях чула сигнала от номера на Луси за спешни случаи, а тя не беше от хората, които преиграват или виждат мними опасности. Нямах избор — трябваше да проверя дали не се е случило нещо ужасно.