Беше ми горещо, цялата бях станала лепкава и ме болеше, докато вървях, а звукът беше влудяващ. ТУП-ТУП-ТУП-ТУП! Обичам хеликоптерите. Но този го мразех, все едно бе живо същество и бяхме лични врагове. Направих системен преглед на собствената си личност, съсредоточих се върху слуха, зрението си, дишането си, болката, която пронизваше крака ми при всяка крачка, при всяка промяна на центъра на тежестта.
Съсредоточаването ме държеше концентрирана и спокойна. Усещах горещия асфалт под подметките на ботите си, слънчевите лъчи се просмукваха през меката памучна тъкан на ризата ми. Потта се стичаше по гърдите ми, корема ми и вътрешната страна на бедрата ми и ме охлаждаше. Усещах гравитацията, докато се катерех по хълма и тялото ми сякаш тежеше два пъти повече, отколкото в действителност. Ходенето по суша е бавно и тежко — когато съм под вода, не тежа абсолютно нищо. Плавам.
Плавах и плавах, привлечена все по-дълбоко в черната бездна. Не е вярно онова, което казват — за придвижването към светлината. Не видях никаква светлина, нито ярка, нито мъждукаща. Мракът се опитваше да ме привлече, да ме съблазни като сън под упойка. Исках да се предам. Това бе моментът, който винаги бях чакала, моментът, за който бях живяла и който единствен не можех да заобиколя. Бях срещнала смъртта на дъното на морето, когато тинята се вдигна на облак и от мен излезе тъмна струя и се разтвори на мехурчета. Осъзнах, че кръвта ми изтича, и ме обзе неразумното желание да си извадя мундщука от устата. Бентън казваше, че съм го направила и че когато ми го натиквал в устата, съм го вадела отново и отново. Трябвало да го задържи насила. Трябвало да ми стисне ръцете с всичка сила и да ме принуди да дишам, да ме принуди да живея.
Обясни ми и че свалянето на кислородния апарат е типична реакция на човек, изпаднал в паника под водата. Но аз не помня да съм изпадала в паника. Помня, че исках да хвърля плавателния компенсатор, мундщука и кислородната бутилка, защото имах причина. Искам да знам каква е тя. Непрекъснато мисля за това. Не минава и ден, без да разсъждавам защо умирането ми се бе сторило най-добрата идея.
Пред нас се появи Луси.
Тръгна бързо към нас и изведнъж гръмотевичният шум от хеликоптера ми се стори още по-силен. Разбира се, това бе плод на въображението ми. Но това, в което бе облечена, не беше. Безформени стари тренировъчни шорти и тениска с ярки надписи „Академия на ФБР“. А това бе толкова нарочно, колкото и ако бе вдигнала бойно знаме. Все едно да се облечеш в униформа след присъда във военен съд или да носиш олимпийски медал, след като са ти го отнели. Тя показваше среден пръст на ФБР, а може би и нещо друго се криеше зад това нейно поведение.
Взрях се в нея, сякаш бе призрак от миналото. Виждах тийнейджърката Луси в стаята й в общежитието на ФБР и почти се зачудих дали очите ми не ме мамят. Но тя наистина бе облечена така и можеше да мине за точно толкова млада. Сякаш Луси от видеото вървеше към мен в реалността, а тя вече бе доста над трийсет. Макар да не й личеше. Съмнявам се, че някога ще изглежда на истинската си възраст.
Енергията й бе по детски дива, тялото й наистина се бе променило: усилията й да е във форма и да е жизнена не се дължаха на суета. Луси живееше като застрашено същество, което трепва при най-малкото движение или звук, и почти не спеше. Може и да беше нестабилна, но беше разумна. Имаше желязна логика и бе много рационална. Ускорих крачка към нея и изгарящата болка ми напомни, че не съм мъртва.
— Куцаш по-лошо. — Червеникавата й коса блестеше на слънцето; имаше тен след скорошно пътуване до Бермудите.
— Добре съм.
— Не, не си.
Изражението на изсеченото й хубаво лице бе трудно за разчитане, но видях напрежение в стиснатите й устни. Усетих мрачното й настроение. То изсмукваше ярката светлина около нея. Когато я прегърнах, тя бе цялата в студена пот.
— Добре ли си? Наистина ли си добре? — Задържах я в прегръдката си малко по-дълго от обикновено; изпитвах облекчение, че не е ранена или арестувана.