— И си сигурна, че е ФБР? — попита Марино. — Имам предвид, че е логично, след като са дошли със заповед за обиск.
— Не мога да кажа със сигурност кой ми е влизал в компютъра. Но вероятно са те или някой свързан с тях. ФБР често ползва външни сървъри, когато разследва киберпрестъпления. Предполагаемо киберпрестъпление е извинението им да надничат където си искат. Например, ако имат причина да подозират, че пера пари или посещавам сайтове с детско порно, такива работи. Така че ако са те, ще кажат, че са ме разследвали за нещо напълно измислено, само и само да си оправдаят шпионирането.
— Ами моят център? — Питах за най-лошия сценарий. — Там безопасно ли е? Има ли възможност да се проникне в компютрите ни?
Луси бе системен администратор и компютърен консултант на Криминологичния център. Програмираше всичко. Преглеждаше всички електронни устройства и бази данни, които се предаваха като доказателства. Тя беше едновременно стената пред най-чувствителната информация, свързана с всяка смърт в региона, но също така и най-слабото звено на системата.
Ако погрешният човек преодолееше защитите й, щеше да е истинска катастрофа. Някои разследвания можеха да бъдат компрометирани още преди да стигнат до съда. Можеха да отпаднат обвинения. Да се променят присъди. Хиляди убийци, изнасилвачи, наркодилъри и крадци можеха да бъдат освободени от затвора в Масачузетс и на други места.
— Защо така внезапно са проявили интерес точно сега? — попитах. — Ако приемем, че са ФБР.
— Започна след като се върнах от Бермудите — каза тя.
— Какво си направила, мамка му? — поиска да знае Марино с обичайния си такт.
— Нищо — отвърна тя. — Но те са решени да изфабрикуват достоверно обвинение.
— Какво обвинение?
— Някакво — каза тя. — Каквото и да е. Няма да се изненадам, ако вече са събрали съдебни заседатели, даже можете да сте сигурни в това. Аз поне съм. Федералните имат отвратителния навик да нахлуват някъде след като вече са събрали съдебни заседатели, които да повдигнат обвинение. Те не строят обвиненията си върху доказателства. Те приспособяват доказателствата към обвинението, което са решили да повдигнат, дори то да е фалшиво. Дори да е лъжа. Знаеш ли колко рядко съдебните заседатели отказват да повдигнат обвинение? В по-малко от един процент от случаите. Те се стараят да угодят на прокурора. Чуват само едната страна на историята.
— Къде можем да поговорим? — Не исках да продължаваме този разговор на алеята.
— Не могат да ни чуят. Току-що изключих звука на тази лампа, и на тази, както и на онази до нея. — Тя посочи близките лампи. — Но нека отидем на едно място, където няма да се налага да се притесняваме. Личният ми Бермудски триъгълник. Внезапно ще им изчезнем от полезрението.
Агентите, които претърсваха къщата, ни следяха през охранителните камери. Усетих прилив на раздразнение. Битката на Луси с федералните бе стара като войните в Близкия изток. Това бе мерене на сила, сблъсък, който продължаваше толкова дълго, че не бях сигурна дали някой помни как бе започнал. Тя бе може би един от най-брилянтните агенти, който те бяха наемали някога, и когато по-късно я уволниха, се предполагаше, че с това ще се приключи. Но не стана така. Никога нямаше да приключи.
— Хайде — каза тя.
12.
Крачехме през зелена трева, осеяна с кървавочервени макове, златисти слънчогледи, бели маргаритки, оранжеви туберози и лилави богородички. Сякаш вървях през картина на Моне. След сенчеста горичка от смърчове се озовахме в низина, която не бях виждала никога. Приличаше на място за медитация или църква на открито с каменни пейки и заградено с речни камъни езерце с течаща вода. Не виждах къщата, нито алеята оттук, нямаше нищо друго освен ширналата се поляна с цветята и дърветата и непрестанното бумтене на хеликоптера.
Луси седна на един камък, а аз избрах каменна пейка със слънчеви петна от проникващите през дряна лъчи. Грубите твърди повърхности не бяха най-предпочитаните от мен напоследък. Седнах много внимателно, за да не ме заболи повече.
— Това винаги ли го е имало? — попитах. Светлината заигра по лицето ми, когато вятърът подухна клоните. — Защото никога не съм го виждала.
— Отскоро е — каза Луси и аз не попитах от колко скоро.
Предполагах, че е от средата на юни. Когато за малко не умрях. Огледах се и не видях никакви камери. Каменната градина се охраняваше от още една скулптура на дракон: беше по-малък и смешен, излегнал се върху огромно парче розов кварц. Червените му гранатови очи се взираха право в мен. Марино седна на пейката срещу мен, като смени няколко пъти позата си.