— Точно така. И не знаем с кого е в контакт — отсече Марино. — Не знаем и с кого си говори ФБР. Най-нисшите биха събирали информация по всякакъв начин и от всеки източник, който докопат. През цялото време сключват сделки с дявола.
— Съгласна съм — каза Луси. — Пробутала им е нещо. Дори и да не е било директно.
13.
При думите й в ума ми изникнаха още картини от видеото, което не знаеше, че съм гледала. Или поне предполагах, че не знае. И тогава ми хрумна друга неприятна възможност.
Ако Кари ми бе изпратила линка към видеото, може би пращаше подобни неща и на ФБР. Може да беше пратила същия запис и на Ерин Лория и не исках и да си помислям какво биха могли да направят федералните с него. И колко засрамващо беше това за Луси. И колко опасно. Пак си спомних за незаконното автоматично оръжие.
Може би точно заради това бяха тук сега.
— Знаете ли кое не ми се връзва Кари да е пратила информация на ФБР или да има нещо общо с това? — каза Марино. — Съмнявам се, че те вярват, че тя съществува. Сериозно. Те наистина я смятат за мъртва, точно като нас допреди два месеца. Забравете за съдията. Забравете за миналото в Куонтико. Забравете всичко освен това, че няма доказателства, че Кари е жива. Нашето мнение няма значение.
— Нашето мнение? — Погледнах го. — За теб мнение ли е това, че стреля по мен с харпун и че е цяло чудо, че не умрях?
— Това й е любимият номер. Да те кара да мислиш, че не съществува — каза Луси със затворени очи. Лицето й изглеждаше умиротворено под ярката светлина. Беше спокойна, но под привидната външност — едва ли. Не познавам друг човек, който повече да брани собственото си пространство. Мисълта, че агентите ровят във всеки сантиметър от личния й живот, беше непоносима. Хрумна ми, че аз може да съм следващата, и се зачудих какво ли би направил Бентън, ако ескадрон от негови колеги се появи на прага на нашия старинен идеален кеймбриджки дом.
— Нека се придържаме към това, което е под носа ни. — Марино се отказа от каменната си пейка, изправи се и се протегна. — Какво казват, че си направила, Луси?
— Знаеш ги федералните. — Тя сви рамене. — Не казват в какво си мислят, че си виновен, и не питат. Хвърлят кал по стената, докато нещо залепне. Като например че не помниш някоя подробност съвсем точно. Може да кажеш, че си отишъл до магазина в събота, а то да е било неделя, и тогава те уличават в лъжливи показания, в престъпление.
— Предполагам, че не си се обадила на Джил Донахю. — Сигурна бях, че знам отговора.
Джил бе един от най-уважаваните адвокати в Съединените щати, отличен боец в мръсни битки. Точно от такъв човек имахме нужда в момента. Това не означаваше, че я харесвам.
— Нито на нея, нито на никой — потвърди Луси това, което подозирах.
— И защо не? — попитах. — Тя трябваше да е първият човек, на когото да се обадиш.
— Стига, Луси, ти си умно момиче — каза Марино. — Не може да се разправяш с тях без адвокат. Какво ти става?
— Аз бях една от тях. Знам как да мисля като тях — отвърна тя. — Исках да им съдействам, за да събера достатъчно информация какво точно ги е превъзбудило и разтревожило. Или какво се преструват, че ги е превъзбудило и разтревожило.
— И? — попитах.
Тя пак сви рамене. Не можех да разбера дали няма отговор, или отказва да го каже.
— Ще отида до къщата да видя какво правят — каза Марино. — Не се тревожете. Няма да влизам. Но ще се погрижа да ме видят. Да им го начукам.
— Джанет, Деси и Джет Рейнджър са в къщата на реката — каза му Луси. — Иди ги нагледай. Да стоят там. И запомни, че Джет Рейнджър не може да плува. Да не го пускат близо до водата. И да не го изпускат от очи.
Видях трепване на лицето й, неволева мускулна реакция на силно неприятна мисъл.
— И им кажи, че скоро ще дойда — добави Луси и долових в гласа й убийствен гняв.
Но този гняв също така бързо, както се бе появил, се скри под множеството й пластове, дълбоко в нея, в място, до което никой нямаше достъп. Като плувец, който се показва на повърхността и после се гмурва и изчезва. След него не остава нищо друго освен разлюляното море, уловената от водата светлина и плоския празен хоризонт.
Не си спомнях. Просто знаех, че се е случило. Така си представях, че изглежда раждането: в един момент си на топло и сигурно място, а след това внезапно и насилствено си избутан през родовия канал, изпадаш в шок и някой те принуждава да дишаш. Нямах спомен как Бентън ми помага да изляза на повърхността. Не си спомнях как бях стигнала до кърмата на яхтата, нито как се бях качила на нея. Не можеше да съм била в състояние да се кача по стълбата.