— Какво става, Кей?
— Нищо добро, иначе нямаше да ти се обаждам по този начин. Извинявам се, че те прекъснах. — Направих няколко крачки и дясното ми бедро напомни за себе си.
— Какво става? — повтори тя. — И какъв е този шум? Да не е хеликоптер? Къде си?
— Най-вероятно е хеликоптер на ФБР — отвърнах.
— Предполагам, че си на местопрестъпление…
— В имота на Луси съм, който се третира като местопрестъпление. Искам да те ангажирам като адвокат, Джил. И то незабавно. — Луси седеше на пейката и се правеше, че не се интересува от разговора ми.
— Със сигурност можем да поговорим по-късно за това, но какво все пак става…?
— За протокола — говорим за това в момента — прекъснах я. — Моля те, отбележи си го. На петнайсети август, в единайсет и десет преди обед аз те наемам като мой адвокат и те моля да представляваш и Луси. Приемам, че си съгласна.
— Значи трите сме защитени от поверителността между адвокат и клиент — каза тя. — Само че ти не си защитена, ако говориш с Луси, без и аз да присъствам.
— Разбирам. На път съм да повярвам, че вече нищо не е поверително.
— Това вероятно е разумно отношение в наши дни. Засега отговорът е „да“ относно представляването. Но ако възникне конфликт, ще трябва да се оттегля.
— Така е справедливо.
— Можеш ли да говориш в момента?
— Луси казва, че тук, където се намирам в момента, е безопасно. Предполагам, че в по-голямата част на имота й не е, и същото може да важи за телефона ми, ако се подслушва. Може да е така и със служебния ми имейл. Нямам представа кое е безопасно, ако трябва да съм честна.
— Луси говорила ли е с ФБР? Казала ли им е дори добро утро?
— Тя съдейства до известна степен. Боя се, че е прекалено спокойна. — Вдигнах очи към хеликоптера и си представих как агентите вътре също ме наблюдават. — Не ми харесва, че не ти се е обадила веднага.
— Това не би било добра идея. Но аз я познавам. В природата й е да ги подценява. А в никакъв случай не бива.
Луси бе станала, крачеше и гледаше телефона си: пишеше съобщение и като че ли нямаше сериозни притеснения, че ФБР има достъп до мейла й или нещо друго. Не би трябвало да съм изненадана и не завиждах на никой, който реши да наруши личното й пространство. Тя щеше да го приеме като предизвикателство, като състезание. Щеше с радост да върне жеста. Дори не исках да си представям на какви киберпакости и разрушения е способна, ако се ядоса. Спомних си погледа на Кари, когато казваше колко разглезена била Луси. Видеоклипът, който бях изгледала току-що, продължаваше да се върти в ума ми. Не можех да го спра.
Не можех да се отърся от подигравката на Кари, от грандоманската й обсебеност от собствената й личност, от бездънната яма с омраза. Беше отвратително и неправилно да бъда подлагана на това. Чувствах се натъжена, разгневена и съсипана по начин, който ми бе трудно да определя. Чудех се дали това е истинската цел да ме подлага на това, но после ми хрумна нещо друго. Ако кажех на някого — включително на Джил Донахю — щеше да има проблем с достоверността. Никой нямаше да ми повярва, и то с основание. Линковете, които ми бяха изпратени, вече не съществуваха. Беше невъзможно да докажа, че те някога са били свързани със записи, направени от Кари Гретхен или някой друг.
— Кой освен теб е в имота? — Донахю продължаваше да ми задава въпроси, за да се подготви, преди да тръгне.
— Марино. Джанет и осиновеният им син Деси — отвърнах. — Е, все още не е официално осиновен. Майка му, сестрата на Джанет, почина от рак на панкреаса преди три седмици.
Донахю каза, че ужасно съжалява да го чуе. Винаги когато се опитваше да изрази съчувствие и любезност гласът й се променяше. Напомняше ми за разстроен клавиш на пиано или на звука от чукване на евтини стъклени чаши. Преструването й, че проявява разбиране, бе добре отработено представление. Не беше искрена и аз полагах специални усилия никога да не забравям, че съчувствието и съболезнованията й са като гумено пиле. Забиваш жадно зъби в него и тогава откриваш, че е фалшиво.
— Ами Джанет и Луси? — попита Донахю. — Те женени ли са?
Хвана ме неподготвена и усетих нов прилив на съмнение или може би на срам.
— Всъщност не знам.