Усещах слънчевите лъчи на тила си, докато оглеждах окосената морава и буйните дървета. Поляната до каменната градина бе като платно, изпълнено с цветове — ярки, основни и на места дръзко смесени. От красотата на това място ти спираше дъхът. То трябваше да е спокойно, но ФБР го бяха превърнали в бойно поле и аз осъзнах колко съм сама. Не можех да се доверя на никого, не напълно, и особено на Бентън.
Джил Донахю бе ходила на изслушване тази сутрин и го бе срещнала случайно. Каква работа го бе отвела в сградата на федералния съд в Бостън и защо не ми я беше споменал преди да тръгнем за работа? Това, което най-много ме ядеше, беше, че Донахю бе споменала нещо, наречено „основано на данни повествование“ в контекста на причината, поради която й се бях обадила. Какво общо имаше това с Луси, с мен или с който и да е от нас? Или просто бе казала нещо, което не й излизаше от ума? Извърнах се и погледнах към хеликоптера. Той бумтеше над къщата на Луси и идваше право към нас.
— Готови ли сме? — Лицето на Луси беше безизразно.
Не можех да съм сигурна, че не е дочула разговора ми. Нямах представа какво наистина знае.
— Да, можем да тръгваме — отвърнах и поехме към къщата заедно. — Преди да си кажем още нещо една на друга, нека ти напомня, че това, което разменим като информация, не е конфиденциално.
— Нищо ново, лельо Кей.
— Така че искам много да внимаваш какво те питам или ти казвам. Просто искам да съм сигурна, че го разбираш. — Гъстата трева шумеше в краката ми.
След час над нас щеше да се излее библейски порой.
— Знам всичко за конфиденциалността. — Тя ме погледна. — Какво искаш да знаеш? Питай ме, докато можеш. След няколко минути няма да е безопасно да водим този разговор.
— Джил Донахю спомена нещо за дело, включващо повествование, основано на данни. Любопитна съм дали имаш някаква представа за какво ми е говорила, защото аз не съм запозната с този термин.
— Повествование, основано на данни, е модерна идея в тъмния интернет, ъндърграунда на интернет.
— Тъмният интернет, където всичко, което се случва, е незаконно?
— Зависи с кого говориш. За мен е само последната граница на киберпространството, нещо като Дивия запад, просто още едно място, в което да ровя и да пускам търсачките си.
— Разкажи ми за повествованието, основано на данни.
— Това е, което може да се случи, ако толкова разчитаме на технологиите, че станем напълно зависими от неща, които не виждаме. Така повече никога не можем сами да преценяваме кое е вярно и кое невярно, кое е точно и кое не е. С други думи, ако реалността се определя от софтуер, който върши цялата работа вместо нас, тогава какво става, ако този софтуер лъже? Ами ако всичко, в което вярваме, не е реално, а е фасада, мираж? Какво става, ако отидем на война, изключваме животоподдържащи системи, взимаме решения на живот и смърт само на основата на данни?
— Бих казала, че се случва по-често, отколкото ни се иска да си представяме — отвърнах. — Това със сигурност е нещо, за което се тревожа всеки път, когато генерираме годишната статистика на престъпленията и правителството взима решения на основата на данните ни.
— Представи си въоръжени дронове, контролирани от ненадежден софтуер. Един клик с мишката и взривяваш къщата на погрешния човек.
— Няма нужда да си го представям — отвърнах. — Боя се, че се е случвало.
— Или какво ще кажеш за финансова дезинформация и манипулация, нещо много по-лошо от пирамида? Замисли се за всички онези онлайн трансакции и дигитални показания на това, с което разполагаш в банковите си сметки. Вярваш, че имаш определена сума, акции или дълг, защото така излиза на компютъра ти или в тримесечния ти отчет, който се генерира от софтуер. Ами ако този софтуер създава данни за всеки цент, които обаче са грешни? Ами ако това е димна завеса за измама? Тогава имаш повествование, основано на данни.
— И точно в момента във федералния съд има дело, в което става въпрос за това. — Изкачвах бавно склона. — Очевидно Джил Донахю има нещо общо с него.
— Имаш ли нужда да си починеш, лельо Кей? — Луси спря, за да ме изчака.
— Трябва да се разберем как да ме наричаш. Не можеш да продължиш да ми викаш лельо Кей.
— А как?
— Кей.
— Звучи ми странно.
— Доктор Скарпета, шефе, хей, ти. Каквото и да е, само не лельо Кей. Вече не си дете. И двете сме големи жени.
— Май доста те боли — каза Луси. — Трябва да отидем някъде, където да можеш да поседнеш.